Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.
По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!
Страх.
И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза?
Вземам си рецептата и отивам при фризьорката. Оказва се, че и там съм хванала последния влак – и тя затваря от утре. Е, поне за времето на извънредното положение (когато ще си бъда вкъщи) ще бъда красива (ако не го удължат, де!). Пред магазина отсреща за този половин-един час се извива 3-4 метрова опашка – без разстояние от един метър между чакащите.
Страх!
Докато се прибера вкъщи се срещам с толкова хора, които ми напомнят за социалистическото време и по-точно за гледката на гаровия площад с герданите от тоалетна хартия, че неволно си задавам въпроса, дали тази ценна стока няма и друго предназначение, освен за забърсване и това да е останало в тайна от мен, дето съм уж толкова информирана???
А вкъщи всичко е спокойно. Дъщеря ми ме поглежда учудено, когато й подавам едното от последните две пликчета с мокри кърпички, които намерих в Билата и казва: „А, мерси, но аз си имам.“. Не й обяснявам нищо, но леко си отдъхвам… че сме се опазили от заразата, онази, за която ви споменах по-горе – от масовата психоза.
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ
И сега какво?
Ще си стоим по къщите и ще треперим? – да не се заразим, да не ни свършат хранителните запаси, да не ни свършат лекарствата, да не ни свършат парите, както са ни пуснали в принудителен отпуск, да не говорим пък какъв апокалипсис ще настане, ако ни свърши тоалетната хартия…?
И още по-лошо – дали няма да ни се развалят отношенията като сме си по цял ден вкъщи цялото семейство? – нещо, което на повечето хора в днешно време се случва само по празници за цял ден. Няма ли да се окаже тясно общото ни пространство, което иначе е флуидно при ситуацията „един влиза, друг излиза“? Имаме ли какво да си кажем, оказвайки се по-продължително време заедно? И как ще протече срещата ни със себе си, която неминуемо ще се случи при липсата на обичайните оправдания „спешна работа, неотложен ангажимент“?
Извънредното положение е изпит, социален опит, който няма как да се научи от книгите, той трябва да се преживее. Много са малко хората в България, които имат спомен за извънредно положение, а и да ни го обяснят с думи прости, пак няма да го разберем, докато не го преживеем.
Всеки сам ще реши как да оползотвори този период на ограничение, изолация, отпуск или безработица… Както и да го наречем, това е просто забавяне на оборотите, малка почивка в забързания ни живот, в която можем да се срещнем със себе си, да преосмислим ценностите си, да научим интересуващи ни неща, за които все не ни остава време, да си подредим файловете в компютъра, снимките в албумите или спомените в главата си. Да се наспим – без стряскащи аларми и сутрешно бързане. Да помързелуваме, както в няколкото месеца след завършване на образованието и преди първата работа. Извънредното положение е просто почивката, която иначе не си позволяваме да си дадем.
Вирусът не е страшен. Страшно е осъзнаването ни колко сме крехки и уязвими, осъзнаването, че въпреки грандиозните ни планове за бъдещето и материалните ни придобивки в настоящето, всичко може да свърши в един миг или за няколко дни. Не е лесно да приемем, че едно нещо, което даже не се вижда с просто око, може да ни унищожи. Невидимата заплаха поражда най-големия страх. С нея не можем да се борим, можем само да я изчакаме да отмине и да се постараем да не ни засегне.
А междувременно можете да прочетете купища книги или да изгледате толкова филми, колкото не сте могли да си позволите в последните 5-10 години.
Аз пък се захващам да си подреждам файловете в компютъра.
Маруся Берон
В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ 
Трябва да влезете, за да коментирате.