Вечната борба с АВТОРИТЕТИТЕ

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Защо се бунтуваме? – Защото усещането за силата на авторитета и почти автоматичното ни привличане към избора да му се подчиним ни кара да се чувстваме малки, беззащитни, а това руши усещането ни, че сами управляваме живота си.

И това ще мине.

Само егото ни ще пострада.

Ще усетим слабостта си, а това не е приятно чувство.

Ще се наложи поне няколко пъти да си признаем, че ни е страх, а и това няма да ни хареса, особено ако отдавна сме изключили това чувство от представата за себе си.

И постоянните въпроси „Струва ли си?“, „Налага ли се?“, „Дали пък не ни лъжат?“

А ако се върнем в спомените си няколко десетилетия назад, ще ни връхлети усещането за безсилие пред родителския авторитет, който не сме оспорвали, но понякога сме се чувствали обидени, неразбрани, даже отхвърлени.

Ще ни връхлети и гневът към учителския авторитет, към който сме загубили уважение, но сме били длъжни да му се подчиняваме, защото той винаги работи в тясно сътрудничество с родителския авторитет.

Ще се сетим и за работните места, които сме напуснали заради авторитарни началници, които не са ни оценили и малко от малко ще възкръсне самочувствието ни – имали сме избор и сме се възползвали от правото си.

И отново ще съжалим, че не сме емигрирали преди 5-10-15 години, за да се отървем от отдавна несъществуващия за нас авторитет на държавата, но пък донякъде ще се успокоим, че в повечето държави сега положението е каквото е и у нас, така че…

Всичко това се случва на заден план в мислите и чувствата ни, независимо дали го осъзнаваме или не.

Какво ни остава? – Да се върнем ТУК и СЕГА – в зрелостта, в рационалния подход към ситуацията, която е такава, каквато е и която не можем да променим  чрез тревогата си или като я отричаме.

Защото в живота ни се появи още един авторитет, чиято сила не можехме и не бяхме предвидили – ЗАПЛАХАТА. И то не каква да е заплаха, а заплаха за живота и здравето ни. Заплахата от смърт около нас. Заплахата от предстояща  мизерия. Заплахата за срив на досегашния ни живот, планове, цели, мечти. Заплахата от ПРОМЯНА. Заплахата, че ще ни се наложи да градим отново живота си, връзките си, нагласата си към живота като цяло, а нямаме идея каква ще е посоката на тази промяна.

И отново сме като деца, на които всичко им предстои, но те не са сигурни, че ще успеят да се справят дори и с част от изпитанията. Трудно ни е да го осъзнаем, а още по-трудно ни е да си го признаем.

Животът обаче ще продължи и след пандемията, и след ограничителните мерки. Със сигурност – не за всички.

Оцелелите обаче ще се сдобият с опит, какъвто няколко поколения преди тях не са имали и няколко поколения след тях (надявам се!) няма да имат. И ще излязат по-силни от кризата, може би – и по-добри.

Но сега се налага да се подчиним, дори и отричайки авторитетите, които ни налагат това. Знам, бесни сме им, че се опитват да учат кое е по-добро за нас (Кой, ние ли не знаем кое е най-добро за нас?). Потиснати сме, че трябва да си стоим вкъщи (не че преди толкова ни е оставало време да излизаме извън обичайния си маршрут „от вкъщи – на работа,  от работа – вкъщи“, но пък никой не ни го е забранявал). И на ресторант не можем да ходим! А колко пъти болшинството от нас ходеха преди? – Веднъж, два пъти в месеца – в най-добрия случай. Не можем да се виждаме с приятелите си! – Като изключим хората до 25-30 години, колко от нас се виждаха с приятелите си всеки ден? И още, и още липси… Това ли е причината за гнева, недоволството, вътрешната, а често и демонстрирана съпротива?…

Не е това.

Просто се чувстваме като наказани деца, които не са успели да обяснят на възрастните, че вината за дадена беля не е тяхна. Несправедливо е. Гадно е. Но…

И това ще мине.

Хайде да пораснем.

Маруся Берон

За консултации и индивидуални сесии можете да се свържете с мен и чрез формата за обратна връзка.