Category Archives: Статии

Приятелката ми ме напусна

ВЪПРОС на Н.А. от Пловдив:

Приятелката ми ме напусна. Повече от три години живяхме заедно, вече си мислех, че сме семейство. Един ден тя си събра багажа, остави ми бележка „Благодаря за хубавите моменти заедно, но реших да продължа живота си без теб.“. Още не мога да се опомня, вече месец. Питам се и не намирам отговор „Какво не направих както трябва? Дали съм я обидил с нещо? Друг ли, по-привлекателен за нея, се е появил? Опитах се да получа обяснение, но тя беше още по-лаконична. Каза само, че връзката ни се е изчерпала и след това спря Има още

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

За смисъла на живота…

В. И., 26-годишна

Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…

Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.

Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още

С думичката „НЕ!“ определяме и отстояваме границите си

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

  • Когато някой застава твърде близо до нас,
  • Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
  • Когато ни удря,
  • Когато говори твърде силно или ни крещи,
  • Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още

Вечната борба с АВТОРИТЕТИТЕ

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още

НОВА РУБРИКА

Въпроси и отговори

Можете да задавате своите въпроси чрез формата за обратна връзка или по имейл (виж Контакти). Въпросът ще бъде видим само за мен до публикуване на отговора. Запазването на самоличността Ви в тайна е гарантирано – за обозначаване на питащия ще се използват само инициали.

Страх от вината

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

 

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ: Почивката, която иначе не си позволяваме да си дадем

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още

ПАНИКА

Думата „Паника“ идва от старогръцката митология. Когато бог Пан свирел пронизително, всички се изпокривали в миша дупка и треперели от страх. Паниката, според Уикипедия, е психологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема заплаха, който надделява над трезвата мисъл.

В нашия технологичен век, когато всички сме в ръцете със смартфони, ролята на пронизителния звук, който ни плаши, се изпълнява от медиите. И да не искаш да четеш за коронавируса, новините ти изскачат на екрана. Пък и всички вече говорят за това – в магазина, в трамвая, във Фейсбук, не си глух, а и напрежението се усеща във въздуха. Ако още не си се паникьосал напълно, най-малкото си станал по-наблюдателен – оглеждаш се за кашлящи и кихащи в транспорта и на работното си място. Подобрил си хигиената си – миеш си ръцете през половин час. Казваш си „Няма страшно“, но за всеки случай Има още

Уилям Гласър и неговите 10 принципа за избора в живота

  1. Единствените хора, чието поведение можем да контролираме, сме самите ние. На практика – стига да сме готови да понесем алтернативата, която почти винаги е строго наказание или смърт, абсолютно никой не може да ни принуди да направим каквото и да било, което не искаме да правим.
  2. Единственото, което можем да дадем на другите или да получим от тях е информация. Как ще бъде използвана тази информация е въпрос на наш или техен избор. Един учител например може да даде на ученика информация и да му помогне да я усвои и да си служи с нея, но не е в състояние да го направи вместо него.
  3. Всички дълготрайни психологически проблеми са резултат от проблеми в междуличностните връзки. Отчасти коренът на много други оплаквания, като болка, умора, слабост, както и някои хронични заболявания, обикновено наричани автоимунни, също са проблемите в междуличностните връзки. Причината за настоящото ни чувство за неудовлетвореност и нещастие е винаги това, че някоя значима за нас междуличностна връзка не се развива така, както бихме искали.
  4. Проблемната междуличностна връзка винаги е част от настоящия ни живот. Връзката, заради която се чувстваме неудовлетворени и нещастни, не е нито в миналото, нито в бъдещето – тя неизменно е тук и сега. Ето защо именно тук и сега трябва да преосмислим понятието „лична свобода”. Можем да бъдем свободни по отношение на много неща, но никога няма да сме свободни да живеем щастливо, ако в живота ни няма поне една дълбоко удовлетворителна за нас междуличностна връзка. 

Има още

Някой, който винаги е „над“ теб

Познато ви е, нали? Струва ми се, че всеки от нас има в обкръжението си поне един такъв… приятел, роднина или познат, на когото няма как да се похвалиш с каквото и да било, защото той и при най-големия ти успех ще направи „малка“ забележка, с която ще ти покаже, че е над теб. Да не говорим за ежедневните критики по незначителни поводи…

Дали наистина е „над теб“, или избива комплекси? Замислете се! Щом има нужда да се сравнява, дали е толкова стабилно самочувствието му???

Или пък има изисквания към вас, които вие не покривате и той е „длъжен“ да ви го каже? Отново се замислете! Вие длъжни ли сте да покривате изискванията на всеки, с когото ви срещне животът???

И защо някой би имал нужда да омаловажи постиженията, начина на живот или убежденията на някой друг, ако той самият се чувства комфортно с  живота си, с връзките си или с постиженията си???

Много често забравяме, че този, който ни критикува или омаловажава, „лекува“  по този начин собствените си рани, които нямат нищо общо с нас. Не ни идва на ум, че Има още