Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.
По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!
Страх.
И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още
В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ 
Трябва да влезете, за да коментирате.