Tag Archives: възпитание

СОЦИАЛНА ФОБИЯ: Страхът пред въображаемия съд на другите

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 3.04.2018)

Какво е социална фобия? – Най-общо казано, страх от общуване с непознати.

Заложено ни е да се страхуваме от непознати хора и ситуации – инстинктът ни за оцеляване ни диктува да бъдем нащрек, когато се сблъскваме с непознатото. Ако сме прекалено доверчиви, доброволно се излагаме на опасности. Доверието трябва да бъде спечелено, то не се раздава безплатно като рекламните листовки на кръстовището. Полезно е да сме дистанцирани, резервирани до известна степен, когато се сблъскваме с непознати хора и ситуации. А с такива ситуации и хора се сблъскваме всеки ден – в повечето случаи те не са заплашителни за нас и сме свикнали да ги приемаме без особени емоции.

Представете си обаче, че се притеснявате всеки път, когато се качите в трамвая, когато влезете в магазина, когато непознат човек ви попита за улица в квартала, в който живеете, когато влезете в ресторант, за да обядвате или вечеряте, когато сте в киносалон или театър с множество непознати хора – как бихте се чувствали? – В най-добрия случай ще бъдете емоционално претоварени. И ще поискате да се изолирате колкото можете по-бързо, за колкото е възможно по-дълго време. Всъщност, това е основният стремеж на човекът, страдащ от социална фобия. Всички изброени ситуации, а и множество други, за него са плашещи, предизвикващи тревога, дори страх и каращи го да ги избягва, да се изолира, а когато все пак му се налага да влезе в тях и да ги преживее, той го прави с неимоверни усилия, с напрежение, съпътствано от редица нежелани физически симптоми – сърцебиене, задух,  Има още

Advertisements

Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които се отнасят внимателно с околните и избягват разрушителните конфликти! Колко възпитани, приятни и достойни за уважение сме, щом откликваме на нуждите им и винаги се грижим за тях. И колко… колко ни се иска да им теглим една, за да ни оставят на мира!

Как се случва така, че се превърнахме в добричките изпълнители, които сбъдват чужди желания и не умеят да отказват? Защо никой не пита ние какво искаме, не се съобразява с това, че сме уморени, че ни вълнува друго, че имаме собствени мечти? Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Ако тръгнем по нишката на живота назад, търсейки момента, в който сме спрели да забелязваме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… „Как можа да играеш толкова до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт!“ или „Умрях от срам като поиска още сладкиш! Жената ще помисли, че те държим гладен!“.

Стигаме до момента, в който Има още

Знаците, които ни дават децата

Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата, когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги притеснява, но не могат да го изразят с думи.

И внезапно се сетих как без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“ спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и скъпи, не знам.

Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се, но никой не се замисли по-дълбоко за причината  на непохватното ми действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам викове, плач, крясъци, Има още