Tag Archives: гещалт психотерапия

Да пораснеш в дом, в който властва емоционално пренебрежение, взима своя дан. Когато си дете и никой не забелязва как се чувстваш или от какво имаш нужда, всъщност се учиш от скритите послания, които никой никога не казва директно, но които неминуемо ще ръководят живота ти в бъдеще.

Мълчаливи, ненарочни, обикновено невидими, тези послания пускат дълбоки корени. Докато минаваш през юношеството, те подкопават самочувствието и самопознанието, което би трябвало да изграждаш. Вече възрастен, те ти пречат да вземаш правилните решения. Когато създаваш отношения и се влюбиш, те ти пречат да се цениш високо. Когато имаш деца, тези послания ти тежат и оставят в теб объркване какво пропускаш и защо.

Единственият начин да намалиш въздействието на такива послания върху себе си е да осъзнаеш, че те са факт, да разбереш как са се вкоренили в съзнанието ти, да направиш съзнателен избор да спреш да им позволяваш да те спират и съсипват самочувствието и самооценката ти.

Защо бягаме от силните емоции?- Защото така трябва! – Наистина ли?

Има още →

Началото на годината е времето, в което си обещаваме промяна, често – в няколко области. Сякаш 1 януари e по-различен ден от 31 декември. Може би сме привлечени от символиката за край на нещо старо и начало на новото. Но какво се случва след две седмици или месец с новогодишните ни обещания?

Малцина са тези, които успяват още от първия ден на новата година да започнат с промените, повечето ги отлагаме за след Ивановден, а най-добре – от следващия понеделник. Или от по-следващия, а тук изборът е голям – имаме още поне 50 понеделници.

Защо промяната се оказва трудна?

Всяка промяна е излизане от зоната ни на комфорт, а това невинаги е приятно усещане. Има неизвестност, усилие, съмнение в крайния резултат. Добре е да не се отказваме веднага, защото всеки нов навик се нуждае от 21 дена повторение и затвърждаване, после е по-лесно. А какво е навикът? – Автоматизирани реакции, нещо, което правим без да се замисляме и го правим по определен алгоритъм. Например замисляте ли се всяка сутрин как да измиете зъбите си?

Има още →

Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите: Има още →

Моето новогодишно послание в платформата за онлайн психотерапия native4native.com

Началото на годината е времето, в което си обещаваме промяна, често – в няколко области. Сякаш 1 януари e по-различен ден от 31 декември. Може би сме привлечени от символиката за край на нещо старо и начало на новото. Но какво се случва след две седмици или месец с новогодишните обещания?

Малцина са тези, които успяват още от първия ден на новата година да започнат с промените, повечето ги отлагаме за след Ивановден, а най добре – от следващия понеделник. Или от по-следващия, а тук изборът е голям – имаме още поне 50 понеделници.

Защо отлагаме? И какво най-често отлагаме?

Отговорът на втория въпрос е по-лесен – най-често отлагаме неприятните и трудните неща.

Няколко от причините за отлагането:

Има още →

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

• Когато някой застава твърде близо до нас,
• Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
• Когато ни удря,
• Когато говори твърде силно или ни крещи,
• Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още →

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още →

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон