Tag Archives: гняв

Да пораснеш в дом, в който властва емоционално пренебрежение, взима своя дан. Когато си дете и никой не забелязва как се чувстваш или от какво имаш нужда, всъщност се учиш от скритите послания, които никой никога не казва директно, но които неминуемо ще ръководят живота ти в бъдеще.

Мълчаливи, ненарочни, обикновено невидими, тези послания пускат дълбоки корени. Докато минаваш през юношеството, те подкопават самочувствието и самопознанието, което би трябвало да изграждаш. Вече възрастен, те ти пречат да вземаш правилните решения. Когато създаваш отношения и се влюбиш, те ти пречат да се цениш високо. Когато имаш деца, тези послания ти тежат и оставят в теб объркване какво пропускаш и защо.

Единственият начин да намалиш въздействието на такива послания върху себе си е да осъзнаеш, че те са факт, да разбереш как са се вкоренили в съзнанието ти, да направиш съзнателен избор да спреш да им позволяваш да те спират и съсипват самочувствието и самооценката ти.

Защо бягаме от силните емоции?- Защото така трябва! – Наистина ли?

Има още →

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

• Когато някой застава твърде близо до нас,
• Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
• Когато ни удря,
• Когато говори твърде силно или ни крещи,
• Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още →

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още →

Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения. Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.

Как ни помага зависимостта?

Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.

Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.

Тази защита – зависимото поведение – отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално  преживяване на някаква  травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен  опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на  безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да  се избегне с помощта на  достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез  Има още →

Или: Що е то ИНТРОЕКТ?

Животът ни е немислим без правила и норми, би настъпил истински хаос, ако никой с нищо и с никого не се съобразява, ако нямаме представа за добро и лошо, за полезно и опасно. Голяма част от тези правила усвояваме още в детството си, те са част от възпитанието, което ни дават родителите ни. Някои  от тези „инструкции“ обаче стават неуместни и започват да ни ограничават в живота ни на възрастни, зрели хора.

От най-ранно детство чак до пълнолетие ни внушават:

• Трябва да си послушен /т.е. подчинявай се!/, за да те обичат.
• Добрите деца не правят така /може да се използва за всякакво действие на детето/.
• Мъжете  не плачат, жените не крещят и не удрят.
• Това, което става вкъщи не трябва да се споделя с външни хора.
• Учи, за да не работиш /сякаш само физическата работа е истинска работа!?/.
• Не бъди егоист, разделяй това, което имаш с другите.
• Усмихвай се, дори и когато ти се плаче, не показвай чувствата си пред другите.
• Бъди за пример!
• Не разговаряй с непознати! /сякаш всичките ни приятели и роднини не са ни били в началото непознати!?/

Има още →

Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?

Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.

В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че  не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.

Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го  харесват, нито да го обичат, а още по-малко  Има още →

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 15.11.2018)

Как отхвърлянето или страхът от отхвърляне влияят върху поведението ни, как твърде често ежедневните ни реакции са продиктувани от стари травми. Защо Отхвърленият има толкова различни лица? – Самотен, незабележим, стеснителен, или готов да помогне на всекиго /и да угоди, ако трябва да бъдем точни/, без да мисли особено за себе си и за собствените си нужди, или пък е агресивен, предизвикателен, неприемащ „НЕ“ за отговор.

Всеки човек е различен и приема, и преживява подобни, а дори и едни и същи събития, различно. Обективната реалност не е критерий, когато става въпрос за емоции, за чувства.

Не обективните факти определят дали дадено събитие е травма, а субективното емоционално преживяване на събитието. Колкото по-изплашен и безпомощен се чувства индивидът, толкова е по-вероятно да бъде травмиран от даденото събитие.

Как ще бъде преживяна или НЕпреживяна травмата зависи от много фактори и особености на характера на травмирания, но най-вече от неговите стратегии за справяне.  Има още →

(Публична лекция-дискусия)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква то, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?

Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
За безусловната и за „условната“ родителска любов…
Спомени, за които нямаме думи…
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва – работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Как и защо отхвърленият се превръща в отхвърлящ?
Работа с травмата от отхвърляне през призмата на гещалт терапията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето,  Има още →

Защо е толкова трудно да останем спокойни, когато ни критикуват? Защо и най-дребната забележка може да срине самочувствието ни и да се самобичуваме емоционално дни наред? Или пък да ни докара до ярост, в която сме готови да смачкаме критикуващия ни, даже и физически, не само вербално?

В основата на бурната ни реакция спрямо критиката е, че я възприемаме като атака спрямо образа, който сме изградили за себе си през годините съзнателен живот. Дали е добър, или лош този образ, няма никакво значение, ние се хвърляме да се защитаваме  – всеки по своя си начин. Някои ще се отдръпнат и ще страдат мълчаливо, други ще се борят със зъби и нокти да докажат правотата си и да отхвърлят критиката.

Нашата самооценка, нашата представа за себе си, зависи до голяма степен от реакциите на хората около нас – положителни или отрицателни, те ни помагат да изградим себе си като личности. Защото, представете си, че сте сам/а, че сте единственият човек на тази Земя – тогава какъв сте? – Добър или лош? Умен или глупав? Красив или грозен? Мисля, че не е лесно да се отговори на този хипотетичен въпрос.

Но да оставим философията настрана и да преминем към практиката.

Какво се опитва да направи критикуващият? Има още →