Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

(Лекция за травмата от отхвърлянето)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?
Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
Несподелената любов – първата … и всяка следваща…
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва -работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Работа с травмата от отхвърляне – през призмата на гещалт психологията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето, ще разискваме на лекцията-дискусия „Отхвърленият – от самоизолацията до агресията“.Сигурна съм, че имате какво да споделите, защото няма човек, който да не се е сблъсквал с отхвърлянето по един или друг начин.

Място на събитието: Зала G8 – гр. София, ул. Уилям Гладстон №8

На 21 февруари 2018 г. от 18:30 ч.

Водещ: Маруся Берон – гещалт психотерапевт

Вход: 10 лв.

Можете да се запишете чрез формата за обратна връзка.

Да, има такова явление. Според различни статистики следпразничната депресия засяга до около 35% от хората и минава за една-две седмици. С две думи, спокойно, само за единици от следпразнично депресираните ТЯ се оказва фатална. На трети януари само в Пловдив и областта са се самообесили трима души, а вчера /8 януари/ жена от Казанлък седна на релсите пред идващия влак /за последен път/.

Никой не говори обаче за следпразничната агресия, а тя е другият полюс на депресията и също взима жертви. Вчера посред бял ден бе застрелян в София голям /според медиите/ бизнесмен, днес стана ясно, че мъж от Силистренско е убил жена си по особено жесток начин. А Росен Ангелов съвсем „празнично“ затри 6-членно семейство плюс кучето им в Нови Искър, а онзи ден, вече следпразнично, приключи и със себе си.

Излишно е да споменавам, че за самотните хора следпразничната депресия започва още с наближаването на празниците. Когато си сам и без перспектива за бъдещето, празниците не ти носят радост, а болка и тъга. И иначе ти е криво, но някак си креташ през делниците. Но по празниците… Има още →

Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които се отнасят внимателно с околните и избягват разрушителните конфликти! Колко възпитани, приятни и достойни за уважение сме, щом откликваме на нуждите им и винаги се грижим за тях. И колко… колко ни се иска да им теглим една, за да ни оставят на мира!

Как се случва така, че се превърнахме в добричките изпълнители, които сбъдват чужди желания и не умеят да отказват? Защо никой не пита ние какво искаме, не се съобразява с това, че сме уморени, че ни вълнува друго, че имаме собствени мечти? Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Ако тръгнем по нишката на живота назад, търсейки момента, в който сме спрели да забелязваме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… „Как можа да играеш толкова до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт!“ или „Умрях от срам като поиска още сладкиш! Жената ще помисли, че те държим гладен!“.

Стигаме до момента, в който Има още →

Силните жени. Те никога не молят за помощ, не се оплакват, справят се с всичко сами – съвсем по желание. Въпреки че често си мислят, че обстоятелствата са ги принудили да поемат ролята на организатор, регулатор и коректив във всички житейски ситуации – в собственото си семейство, в рода, в приятелския и служебния си кръг. Често са преуморени – и физически, и емоционално, но никога не го признават. А още по-често страдат, че усилията им не са признати, оценени или поне забелязани от тези, към които са насочени.

Спасителките се превръщат в жертви. На собствения си стремеж да контролират всичко и всички около себе си, да бъдат не само нужни, но и незаменими, да се чувстват независими от другите (нали всичко си могат сами!), но колко е измамно това чувство… Ако не им се „налага“ да се грижат за другите и да доказват значимостта си пред тях, какво ли биха правили със собствения си живот? Силните жени твърде често не знаят.

Няколко от причините, които Има още →

Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата, когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги притеснява, но не могат да го изразят с думи.

И внезапно се сетих как без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“ спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и скъпи, не знам.

Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се, но никой не се замисли по-дълбоко за причината  на непохватното ми действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам викове, плач, крясъци, Има още →