Tag Archives: извънредно положение

Страх от вината

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

 

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ: Почивката, която иначе не си позволяваме да си дадем

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още