Началото на годината е времето, в което си обещаваме промяна, често – в няколко области. Сякаш 1 януари e по-различен ден от 31 декември. Може би сме привлечени от символиката за край на нещо старо и начало на новото. Но какво се случва след две седмици или месец с новогодишните ни обещания?

Малцина са тези, които успяват още от първия ден на новата година да започнат с промените, повечето ги отлагаме за след Ивановден, а най-добре – от следващия понеделник. Или от по-следващия, а тук изборът е голям – имаме още поне 50 понеделници.

Защо промяната се оказва трудна?

Всяка промяна е излизане от зоната ни на комфорт, а това невинаги е приятно усещане. Има неизвестност, усилие, съмнение в крайния резултат. Добре е да не се отказваме веднага, защото всеки нов навик се нуждае от 21 дена повторение и затвърждаване, после е по-лесно. А какво е навикът? – Автоматизирани реакции, нещо, което правим без да се замисляме и го правим по определен алгоритъм. Например замисляте ли се всяка сутрин как да измиете зъбите си?

Има още →

Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите: Има още →

ВЪПРОС на Н.А. от Пловдив:

Приятелката ми ме напусна. Повече от три години живяхме заедно, вече си мислех, че сме семейство. Един ден тя си събра багажа, остави ми бележка „Благодаря за хубавите моменти заедно, но реших да продължа живота си без теб.“. Още не мога да се опомня, вече месец. Питам се и не намирам отговор „Какво не направих както трябва? Дали съм я обидил с нещо? Друг ли, по-привлекателен за нея, се е появил? Опитах се да получа обяснение, но тя беше още по-лаконична. Каза само, че връзката ни се е изчерпала и след това спря Има още →

За смисъла на живота…

В. И., 26-годишна

Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…

Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.

Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още →

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

• Когато някой застава твърде близо до нас,
• Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
• Когато ни удря,
• Когато говори твърде силно или ни крещи,
• Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още →

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още →

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още →