Tag Archives: поведение

Страх от вината

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

 

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ: Почивката, която иначе не си позволяваме да си дадем

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още

ПАНИКА

Думата „Паника“ идва от старогръцката митология. Когато бог Пан свирел пронизително, всички се изпокривали в миша дупка и треперели от страх. Паниката, според Уикипедия, е психологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема заплаха, който надделява над трезвата мисъл.

В нашия технологичен век, когато всички сме в ръцете със смартфони, ролята на пронизителния звук, който ни плаши, се изпълнява от медиите. И да не искаш да четеш за коронавируса, новините ти изскачат на екрана. Пък и всички вече говорят за това – в магазина, в трамвая, във Фейсбук, не си глух, а и напрежението се усеща във въздуха. Ако още не си се паникьосал напълно, най-малкото си станал по-наблюдателен – оглеждаш се за кашлящи и кихащи в транспорта и на работното си място. Подобрил си хигиената си – миеш си ръцете през половин час. Казваш си „Няма страшно“, но за всеки случай Има още

Уилям Гласър и неговите 10 принципа за избора в живота

  1. Единствените хора, чието поведение можем да контролираме, сме самите ние. На практика – стига да сме готови да понесем алтернативата, която почти винаги е строго наказание или смърт, абсолютно никой не може да ни принуди да направим каквото и да било, което не искаме да правим.
  2. Единственото, което можем да дадем на другите или да получим от тях е информация. Как ще бъде използвана тази информация е въпрос на наш или техен избор. Един учител например може да даде на ученика информация и да му помогне да я усвои и да си служи с нея, но не е в състояние да го направи вместо него.
  3. Всички дълготрайни психологически проблеми са резултат от проблеми в междуличностните връзки. Отчасти коренът на много други оплаквания, като болка, умора, слабост, както и някои хронични заболявания, обикновено наричани автоимунни, също са проблемите в междуличностните връзки. Причината за настоящото ни чувство за неудовлетвореност и нещастие е винаги това, че някоя значима за нас междуличностна връзка не се развива така, както бихме искали.
  4. Проблемната междуличностна връзка винаги е част от настоящия ни живот. Връзката, заради която се чувстваме неудовлетворени и нещастни, не е нито в миналото, нито в бъдещето – тя неизменно е тук и сега. Ето защо именно тук и сега трябва да преосмислим понятието „лична свобода”. Можем да бъдем свободни по отношение на много неща, но никога няма да сме свободни да живеем щастливо, ако в живота ни няма поне една дълбоко удовлетворителна за нас междуличностна връзка. 

Има още

Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

(Публична лекция-дискусия)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква то, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?

Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
За безусловната и за „условната“ родителска любов…
Спомени, за които нямаме думи…
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва – работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Как и защо отхвърленият се превръща в отхвърлящ?
Работа с травмата от отхвърляне през призмата на гещалт терапията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето,  Има още

Бъръс Скинър и „Суеверието на гълъба“

През 1947-ма година, американският поведенчески психолог Бъръс Скинър провежда експеримент с гълъби, който завинаги ще остане в историята на психологията. Ето в какво се състои той:

Няколко пъти на ден, по различно време на гълъбите автоматично бива предоставена храна, без от тях да се изисква да правят каквото и да било, за да я получат. Скинър забелязва, че това моделира поведението им по индивидуален начин. Ако в моментите, в които гълъбът получавал порция храна, той е развявал крилата си, то птицата развива суеверие и започва да мисли, че размахването на крилата е поведението, което му предоставя храна. Ако гълъбът е извърнал глава надясно в моментите, в които му се предоставя храна, то той започва да асоциира това си поведение с получаването на храна.

Един от гълъбите на Скинър дори започва да смята, че ако се завърти два пъти по посока на часовниковата стрелка в клетката си, той ще получи своята порция. Експериментът бива повторен и с други видове животни и винаги води до развиването на суеверие. Това поведение е още по-очевидно при хората. И въпреки интелигентността и способността си да разберем как се случват нещата, то все пак голяма част от нас продължават да бъдат неволно поведенчески моделирани по същия този начин. Благодарение на факта, че сме социални същества, при нас суеверията биват предавани от човек на човек. Всяка затворена група хора развива свои собствени суеверия, които често Има още