За смисъла на живота…
В. И., 26-годишна
Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…
Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.
Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още →
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
Трябва да влезете, за да коментирате.