Много често, когато не харесваме нещо в себе си или в живота си,  се заричаме да се променим – обикновено „от понеделник“, „от Нова година“ или от друга важна за нас дата. И твърде често след първите няколко стъпки се отказваме и се връщаме в старото русло на живота си. А истинската промяна изисква търпение и време. Това се опитва и психотерапевтът да каже на клиента, който е дошъл с нагласата, че проблемът му ще бъде решен за 2-3 сесии и то – без да влага особени усилия в работата си с терапевта.

Има една популярна притча, на която вероятно повечето от вас са попадали, но нека ви я припомня – като илюстрация за същността на промяната. 

Притча за орела 

На 40 годишна възраст ноктите на орела стават прекалено гъвкави и дълги – и той не може да хваща с тях плячка. Неговият клюн става твърде извит и дълъг – и не му позволява да се храни. Перата на крилете Има още →

Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите: Има още →

За смисъла на живота…

В. И., 26-годишна

Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…

Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.

Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още →

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още →

Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения. Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.

Как ни помага зависимостта?

Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.

Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.

Тази защита – зависимото поведение – отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално  преживяване на някаква  травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен  опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на  безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да  се избегне с помощта на  достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез  Има още →

Думата „гещалт“ е от немски произход и няма еднозначен превод. Най-общо тя означава „структура, цялостност, завършеност, форма“. Нека вземем значението „завършеност“, което най-често се подразбира, когато говорим за гещалт терапията. Завършеност на какъвто и да е процес започнат някога. Да вземем за пример кихането – процес, известен на всеки още от детството. И така – вие сте почувствали желание да кихнете. Изглежда просто – кихаш и толкова. Но… вие сте на важно съвещание или в театъра! И съвсем не ви се иска да привличате вниманието върху себе си, внезапно възпроизвеждайки точно такъв шум. Тогава? – Какво правите? Точно така – търкате си носа, дишате по специален начин или използвате други трикове само и само да потиснете желанието си да кихнете или поне да го отложите до края на представлението. И след това ви остава известен дискомфорт и усещане за незавършеност. А ако си бяхте вкъщи, просто кихате и потребността на организма е удовлетворена – гещалтът е завършен, наздраве!

Същото се случва и с чувствата ви, с тези, които някога сте потиснали по една или друга причина. Те са останали в тялото ви „неизкихани“ и създават понякога лек, понякога доста осезаем дискомфорт, който ви пречи спокойно да се занимавате с делата си и да се радвате на живота.

И тъй като Има още →

Или: Що е то ИНТРОЕКТ?

Животът ни е немислим без правила и норми, би настъпил истински хаос, ако никой с нищо и с никого не се съобразява, ако нямаме представа за добро и лошо, за полезно и опасно. Голяма част от тези правила усвояваме още в детството си, те са част от възпитанието, което ни дават родителите ни. Някои  от тези „инструкции“ обаче стават неуместни и започват да ни ограничават в живота ни на възрастни, зрели хора.

От най-ранно детство чак до пълнолетие ни внушават:

• Трябва да си послушен /т.е. подчинявай се!/, за да те обичат.
• Добрите деца не правят така /може да се използва за всякакво действие на детето/.
• Мъжете  не плачат, жените не крещят и не удрят.
• Това, което става вкъщи не трябва да се споделя с външни хора.
• Учи, за да не работиш /сякаш само физическата работа е истинска работа!?/.
• Не бъди егоист, разделяй това, което имаш с другите.
• Усмихвай се, дори и когато ти се плаче, не показвай чувствата си пред другите.
• Бъди за пример!
• Не разговаряй с непознати! /сякаш всичките ни приятели и роднини не са ни били в началото непознати!?/

Има още →

Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?

Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.

В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че  не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.

Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го  харесват, нито да го обичат, а още по-малко  Има още →

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 15.11.2018)

Как отхвърлянето или страхът от отхвърляне влияят върху поведението ни, как твърде често ежедневните ни реакции са продиктувани от стари травми. Защо Отхвърленият има толкова различни лица? – Самотен, незабележим, стеснителен, или готов да помогне на всекиго /и да угоди, ако трябва да бъдем точни/, без да мисли особено за себе си и за собствените си нужди, или пък е агресивен, предизвикателен, неприемащ „НЕ“ за отговор.

Всеки човек е различен и приема, и преживява подобни, а дори и едни и същи събития, различно. Обективната реалност не е критерий, когато става въпрос за емоции, за чувства.

Не обективните факти определят дали дадено събитие е травма, а субективното емоционално преживяване на събитието. Колкото по-изплашен и безпомощен се чувства индивидът, толкова е по-вероятно да бъде травмиран от даденото събитие.

Как ще бъде преживяна или НЕпреживяна травмата зависи от много фактори и особености на характера на травмирания, но най-вече от неговите стратегии за справяне.  Има още →