Tag Archives: родители

Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

(Публична лекция-дискусия)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква то, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?

Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
За безусловната и за „условната“ родителска любов…
Спомени, за които нямаме думи…
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва – работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Как и защо отхвърленият се превръща в отхвърлящ?
Работа с травмата от отхвърляне през призмата на гещалт терапията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето,  Има още

Advertisements

Когато интимният партньор ни обижда, говори неговата несигурност

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.

Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – промяната на психиката ни, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! Има още

Когато се сравняваме…

Представете си, че още от първия училищен звънец чак до абитуриентския бал всички ние участваме повече от десетилетие в един конкурс за красота, интелект, таланти и умения. И никой не е еднакво добър във всички области, но отначало всички се стремим да бъдем перфектни във всичко.

И постепенно разбираме в какво ни бива повече, в кое – по-малко. Само че в училище вече идваме с основната си нагласа, дадена ни от семейството. Едни от нас изтъкват и се гордеят с постиженията си в тяхната добра област (или области) и говорят с половин уста за неуспехите си, а вътре в себе си съзнателно ги неглижират. Други правят точно обратното – драматизират неуспехите си, самообвиняват се (ако има и обвинение отстрани, стой та гледай!) и в същото време приемат успехите си като даденост, на която не си заслужава да се обръща внимание. Те не се радват особено на успехите си, защото са заети с вътрешното си самоизяждане, а предъвкването на несполуките в един момент им става навик (вижте гл. Навикът и гл. Неуспехите). Така те самите си лепят негативни етикети и колкото повече разнищват неуспеха в мислите си, толкова повече се засилва неувереността им в собствените им интелектуални или физически възможности.

Твърде често причината за неудовлетвореността ни от себе си се крие в сравненията, които правим между себе си и съучениците си. Още сме Има още

Не понасям критика!

Защо е толкова трудно да останем спокойни, когато ни критикуват? Защо и най-дребната забележка може да срине самочувствието ни и да се самобичуваме емоционално дни наред? Или пък да ни докара до ярост, в която сме готови да смачкаме критикуващия ни, даже и физически, не само вербално?

В основата на бурната ни реакция спрямо критиката е, че я възприемаме като атака спрямо образа, който сме изградили за себе си през годините съзнателен живот. Дали е добър, или лош този образ, няма никакво значение, ние се хвърляме да се защитаваме  – всеки по своя си начин. Някои ще се отдръпнат и ще страдат мълчаливо, други ще се борят със зъби и нокти да докажат правотата си и да отхвърлят критиката.

Нашата самооценка, нашата представа за себе си, зависи до голяма степен от реакциите на хората около нас – положителни или отрицателни, те ни помагат да изградим себе си като личности. Защото, представете си, че сте сам/а, че сте единственият човек на тази Земя – тогава какъв сте? – Добър или лош? Умен или глупав? Красив или грозен? Мисля, че не е лесно да се отговори на този хипотетичен въпрос.

Но да оставим философията настрана и да преминем към практиката.

Какво се опитва да направи критикуващият? Има още

Защитен: Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

Съдържанието е заключено. За да го разгледате, въведете паролата си отдолу:

Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които се отнасят внимателно с околните и избягват разрушителните конфликти! Колко възпитани, приятни и достойни за уважение сме, щом откликваме на нуждите им и винаги се грижим за тях. И колко… колко ни се иска да им теглим една, за да ни оставят на мира!

Как се случва така, че се превърнахме в добричките изпълнители, които сбъдват чужди желания и не умеят да отказват? Защо никой не пита ние какво искаме, не се съобразява с това, че сме уморени, че ни вълнува друго, че имаме собствени мечти? Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Ако тръгнем по нишката на живота назад, търсейки момента, в който сме спрели да забелязваме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… „Как можа да играеш толкова до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт!“ или „Умрях от срам като поиска още сладкиш! Жената ще помисли, че те държим гладен!“.

Стигаме до момента, в който Има още

Знаците, които ни дават децата

Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата, когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги притеснява, но не могат да го изразят с думи.

И внезапно се сетих как без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“ спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и скъпи, не знам.

Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се, но никой не се замисли по-дълбоко за причината  на непохватното ми действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам викове, плач, крясъци, Има още