Tag Archives: родители

Вечната борба с АВТОРИТЕТИТЕ

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още

Как да опазим личните си граници?

В днешния пренаселен и забързан свят е трудно да опазим границите си – и физическите, и психическите. И докато за физическите сме горе-долу наясно – не ни е приятно, ако някой застане твърде близо до нас, ако някой ни бутне или настъпи в трамвая, знаем, че са нарушени границите ни и реагираме по съответния начин, с психическите граници въпросът е по-сложен.

Какво е предназначението на границата? – Основното й предназначение е да ни отдели от другите и да ни обособи като самостоятелна независима личност. Какво включват стабилните лични граници?

  • Да отстояваме своите мнения и убеждения,
  • Да постъпваме според собствените си нагласи и желания, без да се интересуваме какво ще кажат или ще си помислят другите,
  • Да можем да отказваме, без да се чувстваме виновни или да се страхуваме, че отказът може да застраши отношенията ни с някого,
  • Да можем да понесем  отказът от страна на другите, без да ги обвиняваме в незаинтересованост или жестокост, а да приемем /колкото и да не ни е приятно/, че те не са длъжни да изпълняват всичките ни молби и желания,
  • Да носим отговорността за действията си, без да се оправдаваме /пред другите и пред себе си/ с външни обстоятелства, лош късмет или чужди грешки,
  • Да НЕ носим отговорност за действията и емоциите на другите.

Има още

„Не мога да живея без теб!“

Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?

Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.

В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че  не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.

Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го  харесват, нито да го обичат, а още по-малко  Има още

Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 15.11.2018)

Как отхвърлянето или страхът от отхвърляне влияят върху поведението ни, как твърде често ежедневните ни реакции са продиктувани от стари травми. Защо Отхвърленият има толкова различни лица? – Самотен, незабележим, стеснителен, или готов да помогне на всекиго /и да угоди, ако трябва да бъдем точни/, без да мисли особено за себе си и за собствените си нужди, или пък е агресивен, предизвикателен, неприемащ „НЕ“ за отговор.

Всеки човек е различен и приема, и преживява подобни, а дори и едни и същи събития, различно. Обективната реалност не е критерий, когато става въпрос за емоции, за чувства.

Не обективните факти определят дали дадено събитие е травма, а субективното емоционално преживяване на събитието. Колкото по-изплашен и безпомощен се чувства индивидът, толкова е по-вероятно да бъде травмиран от даденото събитие.

Как ще бъде преживяна или НЕпреживяна травмата зависи от много фактори и особености на характера на травмирания, но най-вече от неговите стратегии за справяне.  Има още

Отхвърленият – от самоизолацията до агресията

(Публична лекция-дискусия)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква то, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?

Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
За безусловната и за „условната“ родителска любов…
Спомени, за които нямаме думи…
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва – работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Как и защо отхвърленият се превръща в отхвърлящ?
Работа с травмата от отхвърляне през призмата на гещалт терапията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето,  Има още

Когато интимният партньор ни обижда, говори неговата несигурност

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.

Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – промяната на психиката ни, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! Има още

Когато се сравняваме…

Представете си, че още от първия училищен звънец чак до абитуриентския бал всички ние участваме повече от десетилетие в един конкурс за красота, интелект, таланти и умения. И никой не е еднакво добър във всички области, но отначало всички се стремим да бъдем перфектни във всичко.

И постепенно разбираме в какво ни бива повече, в кое – по-малко. Само че в училище вече идваме с основната си нагласа, дадена ни от семейството. Едни от нас изтъкват и се гордеят с постиженията си в тяхната добра област (или области) и говорят с половин уста за неуспехите си, а вътре в себе си съзнателно ги неглижират. Други правят точно обратното – драматизират неуспехите си, самообвиняват се (ако има и обвинение отстрани, стой та гледай!) и в същото време приемат успехите си като даденост, на която не си заслужава да се обръща внимание. Те не се радват особено на успехите си, защото са заети с вътрешното си самоизяждане, а предъвкването на несполуките в един момент им става навик (вижте гл. Навикът и гл. Неуспехите). Така те самите си лепят негативни етикети и колкото повече разнищват неуспеха в мислите си, толкова повече се засилва неувереността им в собствените им интелектуални или физически възможности.

Твърде често причината за неудовлетвореността ни от себе си се крие в сравненията, които правим между себе си и съучениците си. Още сме Има още