Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата, когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги притеснява, но не могат да го изразят с думи.
И внезапно се сетих как без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“ спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и скъпи, не знам.
Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се, но никой не се замисли по-дълбоко за причината на непохватното ми действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам викове, плач, крясъци, Има още
В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ 
Трябва да влезете, за да коментирате.