Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите: Има още →

За смисъла на живота…

В. И., 26-годишна

Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…

Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.

Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още →

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

• Когато някой застава твърде близо до нас,
• Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
• Когато ни удря,
• Когато говори твърде силно или ни крещи,
• Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още →

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още →

Думата „Паника“ идва от старогръцката митология. Когато бог Пан свирел пронизително, всички се изпокривали в миша дупка и треперели от страх. Паниката, според Уикипедия, е психологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема заплаха, който надделява над трезвата мисъл.

В нашия технологичен век, когато всички сме в ръцете със смартфони, ролята на пронизителния звук, който ни плаши, се изпълнява от медиите. И да не искаш да четеш за коронавируса, новините ти изскачат на екрана. Пък и всички вече говорят за това – в магазина, в трамвая, във Фейсбук, не си глух, а и напрежението се усеща във въздуха. Ако още не си се паникьосал напълно, най-малкото си станал по-наблюдателен – оглеждаш се за кашлящи и кихащи в транспорта и на работното си място. Подобрил си хигиената си – миеш си ръцете през половин час. Казваш си „Няма страшно“, но за всеки случай Има още →

Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения. Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.

Как ни помага зависимостта?

Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.

Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.

Тази защита – зависимото поведение – отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално  преживяване на някаква  травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен  опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на  безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да  се избегне с помощта на  достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез  Има още →

Ако често ви се случва дори и след безспорен успех да търсите малките си пропуски и несъвършенства в работата си; ако приемате похвалите като любезност, а не като искрена оценка; ако отдавате успеха си на късмет и стечение на обстоятелствата; ако го омаловажавате, казвайки на себе си, пък и на всеослушание, че „всеки би могъл да се справи със задачата не по-зле от вас“; ако се страхувате, че в очите на другите изглеждате по-компетентен, отколкото сте и треперите от страх, че всеки момент истината за вашата некадърност ще лъсне … значи страдате от „синдрома на самозванеца“*

Редица изследователи смятат, че той е типичен за богатите и известни хора, че се среща най-често при успешните мениджъри и като цяло при  ориентираните към кариерата, амбициозни личности. На практика обаче е много по-разпространен. Синдромът на самозванеца е феномен, който прави страдащите от него неспособни да оценят личните си постижения, въпреки очевидните доказателства за стойността им. Засегнатите от него се чувстват като измамници и се страхуват да не бъдат разкрити. Те омаловажават труда си и приписват успеха си на всичко друго, но не и на собствените си умения.

Какви са причините? Има още →

Или: Що е то ИНТРОЕКТ?

Животът ни е немислим без правила и норми, би настъпил истински хаос, ако никой с нищо и с никого не се съобразява, ако нямаме представа за добро и лошо, за полезно и опасно. Голяма част от тези правила усвояваме още в детството си, те са част от възпитанието, което ни дават родителите ни. Някои  от тези „инструкции“ обаче стават неуместни и започват да ни ограничават в живота ни на възрастни, зрели хора.

От най-ранно детство чак до пълнолетие ни внушават:

• Трябва да си послушен /т.е. подчинявай се!/, за да те обичат.
• Добрите деца не правят така /може да се използва за всякакво действие на детето/.
• Мъжете  не плачат, жените не крещят и не удрят.
• Това, което става вкъщи не трябва да се споделя с външни хора.
• Учи, за да не работиш /сякаш само физическата работа е истинска работа!?/.
• Не бъди егоист, разделяй това, което имаш с другите.
• Усмихвай се, дори и когато ти се плаче, не показвай чувствата си пред другите.
• Бъди за пример!
• Не разговаряй с непознати! /сякаш всичките ни приятели и роднини не са ни били в началото непознати!?/

Има още →