The Power of Labels

На задната корица:

„Gestalt psychotherapist Beron, in her debut self-help book, examines the positive and negative impacts of being socially labeled and how such labels shape one’s feelings, thoughts and behavior.
„The power of labels is like an invisible pressure…which intercepts our thoughts and actions, distorts beyond recognition the mirror…and makes us vulnerable to the pain of the past and the fear of the future,“ asserts the author in the book’s foreword. Although people may acquire labels at any age, Beron contends that most first appear in childhood and come from such sources as classmates, teachers, parents and friends. She briefly describes the Gestalt theory of psychotherapy, which emphasizes personal responsibility, and uses it as a basis for exploring ways that people may assume positive control over their lives. Beron reminds readers that people may be labeled in direct and indirect ways, with or without cruel intent, due to name-calling, nicknames or comparison to others. What’s important, then, is how people believe such characterizations and how they become a part of their identities. In turn, those conceptions of identity influence people’s thoughts and habits and may deter them from changing their lives.

A helpful, hopeful and thorough guide that invites readers to change the images in their mirrors.“

— KIRKUS Review

„In The Power of Labels, a self-help book with an encouraging tone, Marsy Beron discusses a range of ways people label themselves or are labeled by others, and the detrimental psychological effects this can have on children and adults.

Through a series of personal stories, Beron focuses on how labels are created for others by parents, coworkers, and spouses, and how that can influence people’s perceptions of themselves and their environments. She relies on many anecdotal experiences, not only from her own life but also from her clients and group therapy work, to offer advice.“

— CLARION Review

Можете да поръчате книгата ТУК.

Няколко страници от книгата:

Когато се сравняваме…

Представете си, че още от първия училищен звънец чак до абитуриентския бал всички ние участваме повече от десетилетие в един конкурс за красота, интелект, таланти и умения. И никой не е еднакво добър във всички области, но отначало всички се стремим да бъдем перфектни във всичко.
И постепенно разбираме в какво ни бива повече, в кое – по-малко. Само че в училище вече идваме с основната си нагласа, дадена ни от семейството. Едни от нас изтъкват и се гордеят с постиженията си в тяхната добра област (или области) и говорят с половин уста за неуспехите си, а вътре в себе си съзнателно ги неглижират. Други правят точно обратното – драматизират неуспехите си, самообвиняват се (ако има и обвинение отстрани, стой та гледай!) и в същото време приемат успехите си като даденост, на която не си заслужава да се обръща внимание. Те не се радват особено на успехите си, защото са заети с вътрешното си самоизяждане, а предъвкването на несполуките в един момент им става навик (вижте гл. Навикът и гл. Неуспехите). Така те самите си лепят негативни етикети и колкото повече разнищват неуспеха в мислите си, толкова повече се засилва неувереността им в собствените им интелектуални или физически възможности.
Твърде често причината за неудовлетвореността ни от себе си се крие в сравненията, които правим между себе си и съучениците си. Още сме твърде незрели, за да осъзнаем и да приемем, че всички хора са различни, че няма еднакво добри или еднакво лоши във всички области на познанието или в справянето с житейските проблеми.

В първите училищни години малкото дете все още е на етапа „искам”. То не познава възможностите си, то иска да е най-доброто във всяка дисциплина. Това важи с особена сила за децата, които са фаворитизирани в семейството.
В този етап е много важна подкрепата на родителите, които с търпение и любов могат да предпазят детето си от сериозни психически сривове. Не само могат, те са длъжни да не допуснат единичен или поредица от неуспехи в дадена област да подкопае самочувствието на детето им. Да, някои са по-добри в математиката, други в рисуването, на трети им се отдават разказвателните предмети. Но всяка способност може да се развие с постоянство и системни занимания. Наказанията, обидните думи или сравненията с първенеца на класа по даден предмет няма да помогнат, но могат да залепят върху съзнанието на детето траен етикет, който то да носи с години.

По-късно, в тийнейджърските години, сравненията ни с другите взимат съвсем различна посока. Външният ни вид, облеклото, аксесоарите, прическата и т.н. стават по-важни за нас от успехите в училище, или по-точно думата „успех” променя значението си за нас в тази възраст.

Е, родителите ни си скъсват нервите, наблюдавайки ни как с часове се занимаваме с косата си пред огледалото, пробвайки все нови и нови прически, вместо да седнем да учим, но те са за това – за да мърморят. За нас в този период е по-важно да сме красиви, да привличаме вниманието, да сме от готините.

Момчетата пък се юрват да правят бицепси и коремни плочки, част от тях си падат и по бойните изкуства и другите спортове, развиващи сила и ловкост. И в този стремеж за физическо съвършенство, училището, разбира се, остава съвсем на заден план.

Минава доста време, докато изградим собствен стил, докато престанем да се стремим да приличаме на някой друг, само защото той или тя е харесван/харесвана. Подражанието е присъщо на малките деца и на тийнейджърите, но то не бива да се превръща в самоцел. Те приемат твърде емоционално каквато и да е критика, дори невинни забележки могат да предизвикат несъразмерно бурна реакция, затова и етикетите лесно се лепят върху неукрепналата им психика.

Интимният партньор

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.
Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – психологическата промяна, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! – подвели сме се от милото му държание, той просто ни е излъгал, правейки се на по-добър, отколкото е.

Етикетите са само част от този арсенал. И не е нужно да бъдат директно казани – като конкретна оценка на нашите качества или недостатъци. Разгледайте следните въпроси и твърдения и си помислете – кои са етикетите, които стоят зад тях?

„Ти за какъв/каква се мислиш?”
„Добре, че съм аз, друг/друга едва ли би те изтърпял/а.”
„Няма да намериш по-добър/по-добра от мен.”
„За къде си без мен?”
„Кога най-после ще пораснеш?”
„Майка ти на нищо ли не те е научила?”
„Кой ти даде шофьорска книжка?”
„Не те бива за нищо.”
„Казвам ти го/правя го за твое добро.”
„Не ме занимавай с глупости.”
„Още ли не си се отказал/а от това?”
„Стига си хвърчал/а в облаците.”
„Ако ме обичаш, ще направиш…..(може всичко да поиска).”
И т.н., и т.н.

Както може би забелязахте, повечето от въпросите не са въпроси – те са оценки, възмущение от ваши недостатъци, изисквания и опити да ви принизят, да охладят ентусиазма ви при преследването на дадена цел. Изречени от най-близкия ни човек, тези оценки нараняват, създават комплекси, спъват бъдещите ни пориви към изява, манипулират ни, правят ни по-нерешителни и по-слаби. Голяма част от тези оценки се превръщат в етикети, които ни пречат да развием потенциала си, да постигнем мечтите си, да се чувстваме по-добре в собствената си кожа.
Ако надникнем зад думите, това са завоалирани изисквания на другия към нас, които ние явно не покриваме. Много двойки правят тази грешка, вместо да седнат да поговорят и да предявят изискванията си точно и ясно.

Навикът

Може би ще се запитате какво общо има навикът с етикетите? Има. И още как!

Навикът е този биологичен механизъм, който ни спестява огромна физическа и психическа енергия в опознаването на света. Веднъж научили се да правим едно нещо по един начин, ние с години продължаваме да го правим точно по този начин. В емоционално отношение нещата не стоят по-различно – реагираме по един и същи или подобен начин на едни и същи или подобни дразнители. Добър или лош, навикът е удобство и сигурност. Поддържането му не изисква усилия, за разлика от промяната (дори и най-малката), която решим да направим в живота си.

А етикетите, които носим от години, независимо дали са добри или лоши, вече сме възприели като част от личността си. И през ум не ни минава, че можем да променим нещо в себе си, в който и етап на живота си да се намираме. Можем, но ни е по-лесно да мислим и казваме „Аз съм си такъв” или „Винаги съм бил такъв”. Това не е ли гласът на навика, който през годините е изиграл основната поддържаща роля в затвърждаването на етикетите ни?

Съзнанието на всеки от нас е облепено с положителни и отрицателни етикети, придобити от общуването ни с някого или самосъздадени. Както се разбрахме в началото на това изложение, с положителните етикети няма да се занимаваме, защото дори и да не са 100-процентова истина, те ни помагат.

Отрицателните ни пречат, но ако години наред не сме направили нищо, за да се отървем от тях, те са станали част от нашата „зона на комфорта”, както се изразяват психолозите. А това е точно навикът, който ни кара да реагираме по един и същи начин на събития, думи и жестове. Болката –душевна или физическа – също може да се превърне в „зона на комфорта”…

Пристрастеността към одобрението се появява в детството, но някои хора никога не успяват да се отърват от нея. Кризите в началото са кратки и се появяват на сравнително дълги периоди, после зачестяват и ни изваждат от строя за все по-дълго време.
Това състояние може да продължи с дни, седмици или месеци и в един момент да се окаже, че човек не може да се измъкне сам от него. Тогава никакви книжки за самопомощ няма да са му от полза, защото му е нужна специализирана помощ.