Когато интимният партньор ни обижда, говори неговата несигурност

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.

Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – промяната на психиката ни, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! Има още

Advertisements

Когато „спасяваме“ другите, поемаме чужда отговорност

Игра по ъглите на Триъгълника на Карпман

Спасяването и обгрижването имат специфично значение. Ние спасяваме хората от техните отговорности. Грижим се за отговорностите на хората вместо тях. След което им се ядосваме заради това, което ние сме направили. И в крайна сметка се чувстваме използвани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва.

Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно свързано с улесняването. Улесняването като дума жаргон в психологията означава разрушителна форма на помагане. Например, всички действия, които подкрепят един алкохолик да продължава да пие, предпазват го да понесе последствията от действията си или по някакъв друг начин му помагат да продължи да пие, се считат за улесняващо поведение.
Ние спасяваме всеки път, когато поемем отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми или съдба. Следните действия представляват спасяване  Има още

Когато се сравняваме…

Представете си, че още от първия училищен звънец чак до абитуриентския бал всички ние участваме повече от десетилетие в един конкурс за красота, интелект, таланти и умения. И никой не е еднакво добър във всички области, но отначало всички се стремим да бъдем перфектни във всичко.

И постепенно разбираме в какво ни бива повече, в кое – по-малко. Само че в училище вече идваме с основната си нагласа, дадена ни от семейството. Едни от нас изтъкват и се гордеят с постиженията си в тяхната добра област (или области) и говорят с половин уста за неуспехите си, а вътре в себе си съзнателно ги неглижират. Други правят точно обратното – драматизират неуспехите си, самообвиняват се (ако има и обвинение отстрани, стой та гледай!) и в същото време приемат успехите си като даденост, на която не си заслужава да се обръща внимание. Те не се радват особено на успехите си, защото са заети с вътрешното си самоизяждане, а предъвкването на несполуките в един момент им става навик (вижте гл. Навикът и гл. Неуспехите). Така те самите си лепят негативни етикети и колкото повече разнищват неуспеха в мислите си, толкова повече се засилва неувереността им в собствените им интелектуални или физически възможности.

Твърде често причината за неудовлетвореността ни от себе си се крие в сравненията, които правим между себе си и съучениците си. Още сме Има още

Вълшебната пръчица на психотерапията

За магията

За съжаление, магията и вълшебната пръчица на психотерапията съществуват само в представите на потенциалните клиенти. Много често хората, потърсили психотерапия, си представят, че терапевтът в рамките на една сесия /максимум две/ ще реши всичките им проблеми, ще изтрие като с гумичка негативните им мисли, ще облекчи болката им, трупана с години, в рамките на 50 минути и те ще си излязат от кабинета му като новородени – без травми, без разрушителни навици, без страхове, без гняв и отчаяние – с две думи, щастливи. Няма как да стане – психотерапията е процес, а не еднократно действие.

За участието на клиента

Плашещо често новите клиенти се учудват, когато терапевтът им каже, че ако те, самите, не положат усилия за подобряване на състоянието си, няма терапия или терапевт, който може да им помогне. А те, клиентите, си представят точно това – да стоварят цялата отговорност за подобряване на състоянието им върху плещите на терапевта. Нали за това му плащат!!! И в това убеждение има нещо дълбоко погрешно. Защото не можете да откупите отговорността за собствения си живот дори и на цената на дългогодишна терапия, камо ли на цената на една-две терапевтични сесии! Терапевтът може много да ви помогне, да ви подкрепи по пътя към изцелението, но не може да свърши цялата работа вместо вас. Поемането на отговорност за собствените действия, мисли, решения е основен признак на зрялост, а също и важно условие за успеха на терапията.

За продължителността на терапията

Защо са нужни поне 10 сесии? – Подобрението не може да се случи в рамките на 1-2 сесии, защото не може да се изгради доверие между клиент и терапевт за толкова кратко време. А без доверие между двамата терапията е обречена. Понякога става  Има още

Да вярваме ли на спомените си?

Този въпрос може да прозвучи нелогично на повечето от нас, защото е по-лесно да приемем, че не всичко помним, отколкото, че спомените ни са неточни, а понякога даже и фалшиви. Но съществуването на фалшиви спомени е факт, установен от редица учени.

Затова, когато някой ви разказва фалшивите си спомени, не бързайте да го обвинявате в лъжа – той самият не осъзнава, че това, което ви разказва не се е случило.

Според много специалисти, ние сме в състояние да запомним само нещата, които можем да облечем в думи. Което можем да приемем като силен аргумент за популярното твърдение, че имаме ясни и конкретни спомени едва след 3-годишна възраст. Всичко, което „помним“ от този период, всъщност са разказите на близките ни за дадена случка с нашето участие, разказана ни много по-късно. В този случай, дори споменът да не е фалшив, той не е лично наш, макар след години да го разказваме така, сякаш си го спомняме с пълни подробности.

Елизабет Лофтъс е американски психолог, работещ в Лос Анжелис. Тя  задълбочено се занимава с възможността човешките спомени да бъдат фалшифицирани. Лофтъс знае от първа ръка как се случва това. Нейната майка се удавя в басейн. Години по-късно психоложката е убедена от роднини, че е открила плуващото тяло. След внимателно проучване на инцидента обаче се оказва, че Има още

СОЦИАЛНА ФОБИЯ: Страхът пред въображаемия съд на другите

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 3.04.2018)

Какво е социална фобия? – Най-общо казано, страх от общуване с непознати.

Заложено ни е да се страхуваме от непознати хора и ситуации – инстинктът ни за оцеляване ни диктува да бъдем нащрек, когато се сблъскваме с непознатото. Ако сме прекалено доверчиви, доброволно се излагаме на опасности. Доверието трябва да бъде спечелено, то не се раздава безплатно като рекламните листовки на кръстовището. Полезно е да сме дистанцирани, резервирани до известна степен, когато се сблъскваме с непознати хора и ситуации. А с такива ситуации и хора се сблъскваме всеки ден – в повечето случаи те не са заплашителни за нас и сме свикнали да ги приемаме без особени емоции.

Представете си обаче, че се притеснявате всеки път, когато се качите в трамвая, когато влезете в магазина, когато непознат човек ви попита за улица в квартала, в който живеете, когато влезете в ресторант, за да обядвате или вечеряте, когато сте в киносалон или театър с множество непознати хора – как бихте се чувствали? – В най-добрия случай ще бъдете емоционално претоварени. И ще поискате да се изолирате колкото можете по-бързо, за колкото е възможно по-дълго време. Всъщност, това е основният стремеж на човекът, страдащ от социална фобия. Всички изброени ситуации, а и множество други, за него са плашещи, предизвикващи тревога, дори страх и каращи го да ги избягва, да се изолира, а когато все пак му се налага да влезе в тях и да ги преживее, той го прави с неимоверни усилия, с напрежение, съпътствано от редица нежелани физически симптоми – сърцебиене, задух,  Има още

Не понасям критика!

Защо е толкова трудно да останем спокойни, когато ни критикуват? Защо и най-дребната забележка може да срине самочувствието ни и да се самобичуваме емоционално дни наред? Или пък да ни докара до ярост, в която сме готови да смачкаме критикуващия ни, даже и физически, не само вербално?

В основата на бурната ни реакция спрямо критиката е, че я възприемаме като атака спрямо образа, който сме изградили за себе си през годините съзнателен живот. Дали е добър, или лош този образ, няма никакво значение, ние се хвърляме да се защитаваме  – всеки по своя си начин. Някои ще се отдръпнат и ще страдат мълчаливо, други ще се борят със зъби и нокти да докажат правотата си и да отхвърлят критиката.

Нашата самооценка, нашата представа за себе си, зависи до голяма степен от реакциите на хората около нас – положителни или отрицателни, те ни помагат да изградим себе си като личности. Защото, представете си, че сте сам/а, че сте единственият човек на тази Земя – тогава какъв сте? – Добър или лош? Умен или глупав? Красив или грозен? Мисля, че не е лесно да се отговори на този хипотетичен въпрос.

Но да оставим философията настрана и да преминем към практиката.

Какво се опитва да направи критикуващият? Има още