Вечната борба с АВТОРИТЕТИТЕ

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още

НОВА РУБРИКА

Въпроси и отговори

Можете да задавате своите въпроси чрез формата за обратна връзка или по имейл (виж Контакти). Въпросът ще бъде видим само за мен до публикуване на отговора. Запазването на самоличността Ви в тайна е гарантирано – за обозначаване на питащия ще се използват само инициали.

Страх от вината

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

 

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ: Почивката, която иначе не си позволяваме да си дадем

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още

ПАНИКА

Думата „Паника“ идва от старогръцката митология. Когато бог Пан свирел пронизително, всички се изпокривали в миша дупка и треперели от страх. Паниката, според Уикипедия, е психологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема заплаха, който надделява над трезвата мисъл.

В нашия технологичен век, когато всички сме в ръцете със смартфони, ролята на пронизителния звук, който ни плаши, се изпълнява от медиите. И да не искаш да четеш за коронавируса, новините ти изскачат на екрана. Пък и всички вече говорят за това – в магазина, в трамвая, във Фейсбук, не си глух, а и напрежението се усеща във въздуха. Ако още не си се паникьосал напълно, най-малкото си станал по-наблюдателен – оглеждаш се за кашлящи и кихащи в транспорта и на работното си място. Подобрил си хигиената си – миеш си ръцете през половин час. Казваш си „Няма страшно“, но за всеки случай Има още

Уилям Гласър и неговите 10 принципа за избора в живота

  1. Единствените хора, чието поведение можем да контролираме, сме самите ние. На практика – стига да сме готови да понесем алтернативата, която почти винаги е строго наказание или смърт, абсолютно никой не може да ни принуди да направим каквото и да било, което не искаме да правим.
  2. Единственото, което можем да дадем на другите или да получим от тях е информация. Как ще бъде използвана тази информация е въпрос на наш или техен избор. Един учител например може да даде на ученика информация и да му помогне да я усвои и да си служи с нея, но не е в състояние да го направи вместо него.
  3. Всички дълготрайни психологически проблеми са резултат от проблеми в междуличностните връзки. Отчасти коренът на много други оплаквания, като болка, умора, слабост, както и някои хронични заболявания, обикновено наричани автоимунни, също са проблемите в междуличностните връзки. Причината за настоящото ни чувство за неудовлетвореност и нещастие е винаги това, че някоя значима за нас междуличностна връзка не се развива така, както бихме искали.
  4. Проблемната междуличностна връзка винаги е част от настоящия ни живот. Връзката, заради която се чувстваме неудовлетворени и нещастни, не е нито в миналото, нито в бъдещето – тя неизменно е тук и сега. Ето защо именно тук и сега трябва да преосмислим понятието „лична свобода”. Можем да бъдем свободни по отношение на много неща, но никога няма да сме свободни да живеем щастливо, ако в живота ни няма поне една дълбоко удовлетворителна за нас междуличностна връзка. 

Има още

Някой, който винаги е „над“ теб

Познато ви е, нали? Струва ми се, че всеки от нас има в обкръжението си поне един такъв… приятел, роднина или познат, на когото няма как да се похвалиш с каквото и да било, защото той и при най-големия ти успех ще направи „малка“ забележка, с която ще ти покаже, че е над теб. Да не говорим за ежедневните критики по незначителни поводи…

Дали наистина е „над теб“, или избива комплекси? Замислете се! Щом има нужда да се сравнява, дали е толкова стабилно самочувствието му???

Или пък има изисквания към вас, които вие не покривате и той е „длъжен“ да ви го каже? Отново се замислете! Вие длъжни ли сте да покривате изискванията на всеки, с когото ви срещне животът???

И защо някой би имал нужда да омаловажи постиженията, начина на живот или убежденията на някой друг, ако той самият се чувства комфортно с  живота си, с връзките си или с постиженията си???

Много често забравяме, че този, който ни критикува или омаловажава, „лекува“  по този начин собствените си рани, които нямат нищо общо с нас. Не ни идва на ум, че Има още

Недовършените гещалти ни вкарват в едни и същи житейски ситуации

Защо непрекъснато ни се случват едни и същи или подобни неща? Защо попадаме на един и същ тип хора? Защо, сякаш въртейки се в кръг, през няколко години  изживяваме едни и същи или подобни ситуации? Как да излезем от омагьосания кръг, в който ни е завъртял животът?

За повторяемостта на събитията и личностите, с които ни среща животът има различни обяснения – от логични до най-фантастични. „Така ни е писано.“, „Повтаряме житейския урок, докато го научим“, „Някой ни е направил магия или ни е проклел.“, „Такъв ни бил късметът.“, „Изкупваме тежки вини на предците си“, а може би Астрологията е виновна? Или пък Нумерологията?

От гледна точка на Гещалт психологията и Гещалт терапията това е просто недовършен гещалт, който се стреми към своето завършване  Има още

Какво получаваме, когато даваме?

Какво получаваме, когато даваме? Отговорите могат да бъдат безброй, в зависимост от нагласата, с която даваме. Даваме и материални неща, и емоции, внимание, съпричастност. И съответно получаваме същите блага от другите. Понякога се чувстваме удовлетворени, а понякога се чувстваме ощетени, т.е. струва ни се, че балансът е нарушен. Този прост процес – даване и получаване – понякога става доста проблематичен и зареден с противоречиви чувства. Невинаги даваме безкористно и невинаги се чувстваме комфортно, когато получаваме. Всичко е въпрос на нагласа, възпитание, самооценка, убеждения и очаквания.

Даващите

Когато даваме, ние се поставяме по-високо от този, на когото даваме. Неслучайно има поговорка „Не прави непоискано добро“. Когато помагаме, без да е поискана помощта ни, ние сякаш казваме на човека отсреща, че той не може да се справи сам, че няма необходимите качества, че не е способен да направи дадено нещо. И много често се чудим, че той реагира с неприязън и отхвърляне на помощта. Защото ние напълно съзнателно искаме да му помогнем, но на подсъзнателно ниво посланието ни е „Ти не можеш…“ В същото време, когато помагаме, ние се чувстваме добри, благородни, способни, ценни хора и казано метафорично – сякаш се извисяваме над другия.

А когато някой ни помоли за нещо, той ВЕЧЕ се е поставил в по-слаба позиция. Може би затова на много хора им е трудно да поискат помощ, защото усещат това като признание, че не могат да се справят с дадена задача. А усещането, че си слаб или неспособен не е приятно усещане. Добре е да откажем ясно и без двусмислени недомлъвки, ако не можем да дадем поисканото, а ако можем да дадем, да го направим без демонстриране на превъзходство – другият и без това се чувства в неизгодна позиция.

Физически позициите могат да бъдат илюстрирани с един прост, макар и краен, пример:

Има още

ЗАВИСИМОСТ. Каква е ролята й в живота ни?

Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения. Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.

Как ни помага зависимостта?

Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.

Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.

Тази защита – зависимото поведение – отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално  преживяване на някаква  травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен  опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на  безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да  се избегне с помощта на  достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез  Има още