За смисъла на живота…

В. И., 26-годишна

Не е истина в какво се превърна животът ни… в един гол инстинкт за оцеляване. Да имаш какво да сложиш в устата си и с какво да се забършеш от другата страна. Боже, като гледам родителите ми как са се запасили, къщата се задръсти с какво ли не, сякаш държат, ако дойде Апокалипсиса, те непременно да са сред оцелелите… Ако това е смисълът на живота, много тъжно…

Вече мога да работя, свършиха ограниченията, но от ден на ден все по-трудно ходя на работа. И не само защото свикнах да спя до късно, а защото нещо ми се губи смисъла. Да, заработвам заплатата си. Не че няма да е по-малка от месеците преди заради почти нулевия оборот, но пък е нещо, има и по-зле от мен. Клиентите ще се върнат, пак ще има нужда от работата ми, родителите ми ще си изразходват запасите и пак ще почнат, надявам се, да пазаруват само най-необходимото за няколко дни, но няма да е същото.

Аз съм само на 26 години. Така ли ще мине животът ми – в страх за здравето и за оцеляването? Кога ще мога да пътувам, да живея, да се срещам с приятели? Никой не знае, всеки се е свил, изчаква, не смее да те прегърне както преди, а пътуванията все още са проблематични, освен че няма много пари за тях…
Има още →

Много често в терапията работим за определяне и заздравяване на личните граници, за тяхното разпознаване и като цяло – как да се научим да ги усещаме и отстояваме. При всеки човек границите са различно пропускливи, твърди или гъвкави, широки или тесни, осъзнати или не. Общото е, че винаги усещаме, когато някой нарушава границите ни, а усещането е за дискомфорт, усещането е за натиск и/или за липса на съобразяване с нашата личност. Най-често емоционалният отговор е раздразнение, а когато нарушението е твърде грубо, може да предизвика и гняв.

И докато физическите граници са видими и по-лесно определими, с психичните нещата стоят по-различно. Нека разгледаме най-честите нарушения на границите ни.

Нарушения на физически ни граници:

• Когато някой застава твърде близо до нас,
• Когато някой ни докосва, без да има разрешение за това,
• Когато ни удря,
• Когато говори твърде силно или ни крещи,
• Когато пречи на свободното ни движение.

Нарушения на психическите ни граници:

Има още →

Извънредно положение, карантина, изолация, дистанция, маски, дезинфектанти, щабове, брифинги, трупове, конспирации…

Защо се бунтуваме? Защо негодуваме? Или пък хитруваме?

Защото…

Вечната борба с авторитетите е в ход – невинаги видима, но осезаема на по-дълбоко, полусъзнателно ниво. Защото авторитетът ни кара да се чувстваме малки, на колкото и години да сме всъщност.

Нека маркираме основните авторитети, с които всеки от нас се сблъсква в живота си и отношението ни към тях:

Родителите – естествен авторитет (зависимост)

Учителите – общоприет авторитет (относителна зависимост)

Началниците – избираем авторитет (относителна зависимост)

Държавата – в лицето на управляващите – принудителен авторитет (усещане за независимост до момента, в който бъдем санкционирани)

Къде е свободата, свободният избор?

Има още →

Напоследък се питам: Страх ли ме е да умра?

И нямам еднозначен отговор.  Може би ме страх, но не повече от нормалния екзистенцален страх, който всеки от нас носи в себе си.

И да ме е страх, не го усещам толкова като страх за себе си, а по-скоро като страх за близките ми – по кръвнородствена и приятелска линия. Не бих могла да понеса мисълта, че ще пипна вируса и ще им го предам. Моето страдание ми се вижда нищо пред възможността да причиня страдание на любимите си хора. И още по-страшно – ако моят имунитет устои и се възстановя, а те – не?! Как ще живея след това? Ще мога ли даже приблизително да го нарека „живот“? Със сигурност – не! (Говоря за себе си. Напълно съм наясно, че има и хора с по-различна чувствителност, които може би ще се зарадват, че те са оцелели, а други – не!)

Но все пак ми се струва, че страхът от вината е широко разпространен. Само седмица след първоначалното ни несериозно отношение към мерките на извънредното положение улиците в София опустяха. И не е само лошото време причината. Защото и вчера, под слънцето, не бяха чак толкова масови „кучешките разходки“, колкото се очакваше.

Мисълта за вината, която едва ли бих могла да понеса, ми даде жокер – осъзнах колко силно сме свързани, колко е оплетен животът ни един с друг и колко лесно може да се разруши балансът ни, ако някъде  веригата се скъса. И нямаме пълен контрол над това. Но нека направим необходимото усилие, за да се предпазим – себе си и другите. Защото вирусът може и да не ни убие, но чувството за вина… със сигурност ще разруши живота ни.

Маруся Берон

Довчера не се притеснявах от вируса. Малко преди да си легна снощи  разбрах за спешното заседание на Министерски съвет и за идеята за въвеждане на извънредно положение в страната във връзка с коронавируса. Ядосвайки се на себе си, че се поддавам на всеобщата паника, изчаках първите резултати от заседанието. Спах добре – да кажем, не съм се притеснила особено. Но сутринта се събудих с мисълта, че трябва непременно да отида до личния си лекар, за да ми изпише лекарствата по Здравна каса. Нали съм от тия, с респираторните проблеми, които най-жестоко ги събарял вируса. Нищо, че сега съм добре, ако вземе да се окаже, се не мога да си взема рецептата в следващите дни, или пък вземат да изчезнат лекарствата ми?… Че и това се е случвало в България неведнъж.

По принцип ходя при личната си лекарка само за тези лекарства и всеки път е лудница при нея. Викам си, отивам, хвърлям си книжката и ще й кажа, че ще ида да си я взема след няколко дни. Няма да се излагам зорлем на риск, я! Отивам и… о, чудо! – Само някакъв баща с десетина-годишно дете пред кабинета на моята лекарка, а пред другите кабинети – никой!

Страх.

И да не те е страх, когато виждаш колко се страхуват другите – всичките други или поне 90% от хората около теб, няма как да не се повлияеш. Всъщност… не е ли това истинската зараза? Има още →

Думата „Паника“ идва от старогръцката митология. Когато бог Пан свирел пронизително, всички се изпокривали в миша дупка и треперели от страх. Паниката, според Уикипедия, е психологическо състояние на внезапен страх, предизвикан от реална или въображаема заплаха, който надделява над трезвата мисъл.

В нашия технологичен век, когато всички сме в ръцете със смартфони, ролята на пронизителния звук, който ни плаши, се изпълнява от медиите. И да не искаш да четеш за коронавируса, новините ти изскачат на екрана. Пък и всички вече говорят за това – в магазина, в трамвая, във Фейсбук, не си глух, а и напрежението се усеща във въздуха. Ако още не си се паникьосал напълно, най-малкото си станал по-наблюдателен – оглеждаш се за кашлящи и кихащи в транспорта и на работното си място. Подобрил си хигиената си – миеш си ръцете през половин час. Казваш си „Няма страшно“, но за всеки случай Има още →

1. Единствените хора, чието поведение можем да контролираме, сме самите ние. На практика – стига да сме готови да понесем алтернативата, която почти винаги е строго наказание или смърт, абсолютно никой не може да ни принуди да направим каквото и да било, което не искаме да правим.
2. Единственото, което можем да дадем на другите или да получим от тях е информация. Как ще бъде използвана тази информация е въпрос на наш или техен избор. Един учител например може да даде на ученика информация и да му помогне да я усвои и да си служи с нея, но не е в състояние да го направи вместо него.
3. Всички дълготрайни психологически проблеми са резултат от проблеми в междуличностните връзки. Отчасти коренът на много други оплаквания, като болка, умора, слабост, както и някои хронични заболявания, обикновено наричани автоимунни, също са проблемите в междуличностните връзки. Причината за настоящото ни чувство за неудовлетвореност и нещастие е винаги това, че някоя значима за нас междуличностна връзка не се развива така, както бихме искали.
4. Проблемната междуличностна връзка винаги е част от настоящия ни живот. Връзката, заради която се чувстваме неудовлетворени и нещастни, не е нито в миналото, нито в бъдещето – тя неизменно е тук и сега. Ето защо именно тук и сега трябва да преосмислим понятието „лична свобода”. Можем да бъдем свободни по отношение на много неща, но никога няма да сме свободни да живеем щастливо, ако в живота ни няма поне една дълбоко удовлетворителна за нас междуличностна връзка. 

Има още →

Познато ви е, нали? Струва ми се, че всеки от нас има в обкръжението си поне един такъв… приятел, роднина или познат, на когото няма как да се похвалиш с каквото и да било, защото той и при най-големия ти успех ще направи „малка“ забележка, с която ще ти покаже, че е над теб. Да не говорим за ежедневните критики по незначителни поводи…

Дали наистина е „над теб“, или избива комплекси? Замислете се! Щом има нужда да се сравнява, дали е толкова стабилно самочувствието му???

Или пък има изисквания към вас, които вие не покривате и той е „длъжен“ да ви го каже? Отново се замислете! Вие длъжни ли сте да покривате изискванията на всеки, с когото ви срещне животът???

И защо някой би имал нужда да омаловажи постиженията, начина на живот или убежденията на някой друг, ако той самият се чувства комфортно с  живота си, с връзките си или с постиженията си???

Много често забравяме, че този, който ни критикува или омаловажава, „лекува“  по този начин собствените си рани, които нямат нищо общо с нас. Не ни идва на ум, че Има още →