В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ

Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения. Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.

Как ни помага зависимостта?

Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.

Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.

Тази защита – зависимото поведение – отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално  преживяване на някаква  травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен  опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на  безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да  се избегне с помощта на  достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез  Има още →

Думата „гещалт“ е от немски произход и няма еднозначен превод. Най-общо тя означава „структура, цялостност, завършеност, форма“. Нека вземем значението „завършеност“, което най-често се подразбира, когато говорим за гещалт терапията. Завършеност на какъвто и да е процес започнат някога. Да вземем за пример кихането – процес, известен на всеки още от детството. И така – вие сте почувствали желание да кихнете. Изглежда просто – кихаш и толкова. Но… вие сте на важно съвещание или в театъра! И съвсем не ви се иска да привличате вниманието върху себе си, внезапно възпроизвеждайки точно такъв шум. Тогава? – Какво правите? Точно така – търкате си носа, дишате по специален начин или използвате други трикове само и само да потиснете желанието си да кихнете или поне да го отложите до края на представлението. И след това ви остава известен дискомфорт и усещане за незавършеност. А ако си бяхте вкъщи, просто кихате и потребността на организма е удовлетворена – гещалтът е завършен, наздраве!

Същото се случва и с чувствата ви, с тези, които някога сте потиснали по една или друга причина. Те са останали в тялото ви „неизкихани“ и създават понякога лек, понякога доста осезаем дискомфорт, който ви пречи спокойно да се занимавате с делата си и да се радвате на живота.

И тъй като Има още →

В днешния пренаселен и забързан свят е трудно да опазим границите си – и физическите, и психическите. И докато за физическите сме горе-долу наясно – не ни е приятно, ако някой застане твърде близо до нас, ако някой ни бутне или настъпи в трамвая, знаем, че са нарушени границите ни и реагираме по съответния начин, с психическите граници въпросът е по-сложен.

Какво е предназначението на границата? – Основното й предназначение е да ни отдели от другите и да ни обособи като самостоятелна независима личност. Какво включват стабилните лични граници?

• Да отстояваме своите мнения и убеждения,
• Да постъпваме според собствените си нагласи и желания, без да се интересуваме какво ще кажат или ще си помислят другите,
• Да можем да отказваме, без да се чувстваме виновни или да се страхуваме, че отказът може да застраши отношенията ни с някого,
• Да можем да понесем  отказът от страна на другите, без да ги обвиняваме в незаинтересованост или жестокост, а да приемем /колкото и да не ни е приятно/, че те не са длъжни да изпълняват всичките ни молби и желания,
• Да носим отговорността за действията си, без да се оправдаваме /пред другите и пред себе си/ с външни обстоятелства, лош късмет или чужди грешки,
• Да НЕ носим отговорност за действията и емоциите на другите.

Има още →

Ако често ви се случва дори и след безспорен успех да търсите малките си пропуски и несъвършенства в работата си; ако приемате похвалите като любезност, а не като искрена оценка; ако отдавате успеха си на късмет и стечение на обстоятелствата; ако го омаловажавате, казвайки на себе си, пък и на всеослушание, че „всеки би могъл да се справи със задачата не по-зле от вас“; ако се страхувате, че в очите на другите изглеждате по-компетентен, отколкото сте и треперите от страх, че всеки момент истината за вашата некадърност ще лъсне … значи страдате от „синдрома на самозванеца“*

Редица изследователи смятат, че той е типичен за богатите и известни хора, че се среща най-често при успешните мениджъри и като цяло при  ориентираните към кариерата, амбициозни личности. На практика обаче е много по-разпространен. Синдромът на самозванеца е феномен, който прави страдащите от него неспособни да оценят личните си постижения, въпреки очевидните доказателства за стойността им. Засегнатите от него се чувстват като измамници и се страхуват да не бъдат разкрити. Те омаловажават труда си и приписват успеха си на всичко друго, но не и на собствените си умения.

Какви са причините? Има още →

Или: Що е то ИНТРОЕКТ?

Животът ни е немислим без правила и норми, би настъпил истински хаос, ако никой с нищо и с никого не се съобразява, ако нямаме представа за добро и лошо, за полезно и опасно. Голяма част от тези правила усвояваме още в детството си, те са част от възпитанието, което ни дават родителите ни. Някои  от тези „инструкции“ обаче стават неуместни и започват да ни ограничават в живота ни на възрастни, зрели хора.

От най-ранно детство чак до пълнолетие ни внушават:

• Трябва да си послушен /т.е. подчинявай се!/, за да те обичат.
• Добрите деца не правят така /може да се използва за всякакво действие на детето/.
• Мъжете  не плачат, жените не крещят и не удрят.
• Това, което става вкъщи не трябва да се споделя с външни хора.
• Учи, за да не работиш /сякаш само физическата работа е истинска работа!?/.
• Не бъди егоист, разделяй това, което имаш с другите.
• Усмихвай се, дори и когато ти се плаче, не показвай чувствата си пред другите.
• Бъди за пример!
• Не разговаряй с непознати! /сякаш всичките ни приятели и роднини не са ни били в началото непознати!?/

Има още →

Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?

Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.

В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че  не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.

Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го  харесват, нито да го обичат, а още по-малко  Има още →

(Откъси от лекция-дискусия, проведена на 15.11.2018)

Как отхвърлянето или страхът от отхвърляне влияят върху поведението ни, как твърде често ежедневните ни реакции са продиктувани от стари травми. Защо Отхвърленият има толкова различни лица? – Самотен, незабележим, стеснителен, или готов да помогне на всекиго /и да угоди, ако трябва да бъдем точни/, без да мисли особено за себе си и за собствените си нужди, или пък е агресивен, предизвикателен, неприемащ „НЕ“ за отговор.

Всеки човек е различен и приема, и преживява подобни, а дори и едни и същи събития, различно. Обективната реалност не е критерий, когато става въпрос за емоции, за чувства.

Не обективните факти определят дали дадено събитие е травма, а субективното емоционално преживяване на събитието. Колкото по-изплашен и безпомощен се чувства индивидът, толкова е по-вероятно да бъде травмиран от даденото събитие.

Как ще бъде преживяна или НЕпреживяна травмата зависи от много фактори и особености на характера на травмирания, но най-вече от неговите стратегии за справяне.  Има още →

(Публична лекция-дискусия)

Защо отхвърлянето наранява толкова силно, какви чувства предизвиква то, как травмата от отхвърляне може да ни влияе с години?

Какво означава за бебето и малкото дете да бъде отхвърлено?
За безусловната и за „условната“ родителска любов…
Спомени, за които нямаме думи…
Отхвърлянето като недовършен гещалт.
Особености в поведението на отхвърления – от желанието да си невидим до порива да отмъщаваш.
Нуждата на отхвърленият непрекъснато да се доказва – работохолизъм, перфекционизъм, бърнаут.
Страхът от отхвърляне и самосбъдващите се пророчества.
Как и защо отхвърленият се превръща в отхвърлящ?
Работа с травмата от отхвърляне през призмата на гещалт терапията.

Тези и още въпроси, свързани с отхвърлянето,  Има още →

Франс Мюлмиестер е ръководител на екипа от чуждестранни обучители към Българския институт по гещалт терапия.

ВИДЕО