Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?
Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.
В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.
Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го харесват, нито да го обичат, а още по-малко да изпълняват всичките му прищявки, или да живеят живота си по неговите правила? Да го научат, че не притежава другите, нито те него? Че всеки има право на собствен избор дали да удовлетворява желанията му или не. Че любовта и уважението на другите се печелят с лични качества и отношение към другия, а не със сила и заплахи.
А ако детето не научи този урок? Или още по-зле – ако научи, че всичко се постига със сила?
Резултатът го виждаме всички – в криминалните хроники от последните години. И това не са убийства от любов, защото любовта няма нищо общо с усещането, че притежаваш другия и че смяташ за редно да го контролираш, да определяш начина му на живот. Биеш, или дори убиваш, жената, която твърдиш, че обичаш и без която не можеш да живееш – това любов ли е? Или е гневът на 3-4-годишното дете, на което са отнели любимата играчка и то пищи и се въргаля по земята насред улицата. Да, ситуацията е същата, но порасналото дете вече има пистолет, нож или най-малкото здрави юмруци, а „играчката“ е жив човек…
Романтичната фраза „Не мога да живея без теб!“, която всички изричаме и чуваме в началото на любовта се превръща в мотив за трагична развръзка. Според статистиката, в ситуацията „Не мога без теб!“ мъжете по-често посягат на жената, която губят, а жените по-често посягат на себе си. Но това пак е агресия, макар и насочена навътре, към себе си. Пак е невъзможност да приемеш, че другият с нищо не ти е длъжен. Пак е усещането за всемогъщество, което някога сме пропуснали да надживеем.
Можем да предотвратим трагичната развръзка. Само трябва да спрем да търсим смисъла на живота си извън себе си. Да се научим, че нашите права свършват там, където започват правата на другите. И ако осъзнаем, че любовта е подаръкът на другите към нас, а не тяхно задължение. На това трябва да научим и децата си.
Маруся Берон
За консултации и индивидуални сесии можете да се свържете с мен и чрез формата за обратна връзка.
В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ 
Трябва да влезете, за да коментирате.