Tag Archives: самочувствие

Понякога напоследък се чудя, ако не бях залягала на времето над английския, как ли щях да си върша работата като психотерапевт?

Идва млад клиент, първа сесия и още със сядането изстрелва : „Преди месец се разделих с приятелката ми и още не мога да се ъпдейтна към новата ситуация.“ Отговарям му: „Ами рестартирай се и нещата ще се фикснат.“  Ама той затова бил дошъл при мен – да му дам туулс, за да може да се справи.

Млада клиентка не е доволна, че е станала майка, защото бебето й пречи да се развива в интернет и така се чувствала лузър. Пък и свекървата въобще не й помагала, защото била заета да лайква булшитите на приятелките си. Питам я какво е завършила, какво работи – учела още… някакъв мениджмънт, но искала да стане инфлуенсърка. Слаба Богу, наскоро бях научила, че вече има такава професия, та не се наложи да се излагам като я питам какво животно е това. А тя продължава „Разбирате ли, искам да съм куул, а в този пикселиран свят едно косъмче да ти стърчи и почват да те хейтят.“

Друга госпожица ми казва, че е дилейтнала  майка си от фейсбук приятелите си, защото тя… е, убий ме, не мога да го възпроизведа, но както и да е, смисълът е, че майка й нещо я карала да се чувства некомфортно с коментарите си под постовете й.

Има още →

Колко пъти сте чували тази реплика, когато някой ви е наранил и вместо да се извини, казва „Пошегувах се… Ей, ти не разбираш от майтап.“ Не питам как се чувствате, знам – объркани, а понякога може би наистина се питате дали всичко е наред с чувството ви за хумор.  А тези „шегаджии“ след време пак ви нараняват по същата тема и вие пак се питате – този път, дали ясно сте изразили недоволството си от коментара им предишния път и дали „шегата“ не е съвсем точно прицелена във вашите слаби места. За съжаление, това го правят най-близките ни хора – приятел, съпруг, родител, деца. Тези, които ни познават най-добре и знаят от какво ще ни заболи.

С какво не бива да се шегуваме?

Старите хора са казали „В къщата на обесения не се говори за въже.“. В най-общ смисъл „обесеният“ са нашите травми, комплекси, притеснения или случки в миналото, от които ни боли, от които се срамуваме и такива, които бихме желали да забравим. Хората, които имат здрава емоционалност и поне наченки на емпатия не се шегуват с:

• Теглото на партньора или роднината;
• Ръста  на партньора или роднината;
• Говорния или двигателния му дефект;
• Пола му (както и да се определя той);
• Вярванията и убежденията му;
• С травматични моменти от живота му;
• И всичко, което се сетите, че може да предизвика неприятни емоции у обекта на „шегата“.

Има още →

„Мързелът не съществува“ твърди психологът Лора Милър в статия за Psychology Today. Според нея, „Обвинението в мързел към някого е често употребявана критика, която по никакъв начин не ни помага да разберем защо той не полага нужните усилия, за да направи това, което иска, или това, което се очаква от него.“

Тоест, ние даваме оценка на някого за неговите действия (или по-често – за бездействието му) без да знаем причините, които стоят зад това негово поведение. А причините са много и едва ли можем да ги изброим изчерпателно в една статия.

Но нека помислим за няколко от тях.

1. Депресия – на физическо ниво най-честите симптоми са умора, липса на енергия, липса на апетит, болки в ставите и мускулите, усещане за физическо изтощение и отпуснатост на тялото. В глава е още по-страшно – усещане за безпомощност, безнадеждност и безсмислие на всичко, празнота, липса на мотивация, неспособност за изпитване на удоволствие и др. Такъв човек седи, лежи, гледа в една точка (или в екрана на компютъра), не прави нищо и често дори не говори. И е напълно естествено да изглежда мързелив в очите на хората с нормален тонус.
2. Страх от провал – Някои хора имат страхотни идеи и планове, но рядко ги осъществяват бързо. Отлагат, доизпипват детайли, променят първоначалната концепция, понякога се отчайват и зарязват всичко, после пак се връщат към работата си, но като цяло отстрани изглежда, че се мотаят, мързелуват, често ги наричат и безотговорни. А те просто се страхуват, че ще се провалят, че ако „нещото“, с което се занимават, не се получи перфектно, значи нищо не са направили.
3. Страх от отхвърляне/от неодобрение – Хората с такива  страхове обикновено са пасивни, ще свършат нещо, само ако ги накараш. Не поемат инициатива за нищо от страх да не сгрешат и да бъдат критикувани. А това вероятно са го научили още в детството си – „Не можеш да миеш кристалните чаши, защото може да ги счупиш.“, „Не се катери по дървото, че ще паднеш и ще се пребиеш.“, не прави това, не прави онова… След години обаче репликите са „Как може да си толкова мързелив/а?“, „Няма ли поне веднъж сам/а да решиш да свършиш нещо?“
4. Страх, че не си достатъчно добър/а, сръчен/а, талантлив/а – Ниското самочувствие, неувереността в собствените сили, умения, таланти също могат да убият мотивацията за извършването на една или друга дейност. Тези хора не са мързеливи, но почти не излизат от обичайната си рутина, предпочитат да не рискуват с нови дейности и инициативи, за да не „лъсне“ пред другите истината за тяхната „посредственост“.
5. Страх от конфликти – Много хора се притесняват, че ако дадат директен израз на раздразнението или недоволството си ще наранят другите и ще влошат отношенията си с тях. За да избегнат конфликтите, те крият дълбоко в себе си недоволството и неудовлетвореността си. А понякога ги изразяват индиректно чрез „мързел“, отказвайки да вършат обичайните си дейности или разтакавайки се по начин, който може да вбеси околните. Това поведение е познато на психотерапевтите като пасивно-агресивен начин на общуване и не е мързел, а някакво въображаемо (понякога несъзнателно) отмъщение.

Има още →

Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които се отнасят внимателно с околните и избягват разрушителните конфликти! Колко възпитани, приятни и достойни за уважение сме, щом откликваме на нуждите им и винаги се грижим за тях. И колко… колко ни се иска да им теглим една, за да ни оставят на мира!

Как се случва така, че се превърнахме в добричките изпълнители, които сбъдват чужди желания и не умеят да отказват? Защо никой не пита ние какво искаме, не се съобразява с това, че сме уморени, че ни вълнува друго, че имаме собствени мечти? Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?

Ако тръгнем по нишката на живота назад, търсейки момента, в който сме спрели да забелязваме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… „Как можа да играеш толкова до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт!“ или „Умрях от срам като поиска още сладкиш! Жената ще помисли, че те държим гладен!“.

Стигаме до момента, в който Има още →