Когато се сравняваме…

Представете си, че още от първия училищен звънец чак до абитуриентския бал всички ние участваме повече от десетилетие в един конкурс за красота, интелект, таланти и умения. И никой не е еднакво добър във всички области, но отначало всички се стремим да бъдем перфектни във всичко.

И постепенно разбираме в какво ни бива повече, в кое – по-малко. Само че в училище вече идваме с основната си нагласа, дадена ни от семейството. Едни от нас изтъкват и се гордеят с постиженията си в тяхната добра област (или области) и говорят с половин уста за неуспехите си, а вътре в себе си съзнателно ги неглижират. Други правят точно обратното – драматизират неуспехите си, самообвиняват се (ако има и обвинение отстрани, стой та гледай!) и в същото време приемат успехите си като даденост, на която не си заслужава да се обръща внимание. Те не се радват особено на успехите си, защото са заети с вътрешното си самоизяждане, а предъвкването на несполуките в един момент им става навик (вижте гл. Навикът и гл. Неуспехите). Така те самите си лепят негативни етикети и колкото повече разнищват неуспеха в мислите си, толкова повече се засилва неувереността им в собствените им интелектуални или физически възможности.

Твърде често причината за неудовлетвореността ни от себе си се крие в сравненията, които правим между себе си и съучениците си. Още сме твърде незрели, за да осъзнаем и да приемем, че всички хора са различни, че няма еднакво добри или еднакво лоши във всички области на познанието или в справянето с житейските проблеми.

В първите училищни години малкото дете все още е на етапа „искам”. То не познава възможностите си, то иска да е най-доброто във всяка дисциплина. Това важи с особена сила за децата, които са фаворитизирани в семейството.

В този етап е много важна подкрепата на родителите, които с търпение и любов могат да предпазят детето си от сериозни психически сривове. Не само могат, те са длъжни да не допуснат единичен или поредица от неуспехи в дадена област да подкопае самочувствието на детето им. Да, някои са по-добри в математиката, други в рисуването, на трети им се отдават разказвателните предмети. Но всяка способност може да се развие с постоянство и системни занимания. Наказанията, обидните думи или сравненията с първенеца на класа по даден предмет няма да помогнат, но могат да залепят върху съзнанието на детето траен етикет, който то да носи с години.

По-късно, в тийнейджърските години, сравненията ни с другите взимат съвсем различна посока. Външният ни вид, облеклото, аксесоарите, прическата и т.н. стават по-важни за нас от успехите в училище, или по-точно думата „успех” променя значението си за нас в тази възраст.

Е, родителите ни си скъсват нервите, наблюдавайки ни как с часове се занимаваме с косата си пред огледалото, пробвайки все нови и нови прически, вместо да седнем да учим, но те са за това – за да мърморят. За нас в този период е по-важно да сме красиви, да привличаме вниманието, да сме от готините.

Момчетата пък се юрват да правят бицепси и коремни плочки, част от тях си падат и по бойните изкуства и другите спортове, развиващи сила и ловкост. И в този стремеж за физическо съвършенство, училището, разбира се, остава съвсем на заден план.

Минава доста време, докато изградим собствен стил, докато престанем да се стремим да приличаме на някой друг, само защото той или тя е харесван/харесвана. Подражанието е присъщо на малките деца и на тийнейджърите, но то не бива да се превръща в самоцел. Те приемат твърде емоционално каквато и да е критика, дори невинни забележки могат да предизвикат несъразмерно бурна реакция, затова и етикетите лесно се лепят върху неукрепналата им психика.

Маруся Берон

Откъс от книгата ми The Power of Labels

За консултации и индивидуални сесии можете да се свържете с мен и чрез формата за обратна връзка.

Advertisements

Коментари са забранени.