Защо е толкова трудно да останем спокойни, когато ни критикуват? Защо и най-дребната забележка може да срине самочувствието ни и да се самобичуваме емоционално дни наред? Или пък да ни докара до ярост, в която сме готови да смачкаме критикуващия ни, даже и физически, не само вербално?
В основата на бурната ни реакция спрямо критиката е, че я възприемаме като атака спрямо образа, който сме изградили за себе си през годините съзнателен живот. Дали е добър, или лош този образ, няма никакво значение, ние се хвърляме да се защитаваме – всеки по своя си начин. Някои ще се отдръпнат и ще страдат мълчаливо, други ще се борят със зъби и нокти да докажат правотата си и да отхвърлят критиката.
Нашата самооценка, нашата представа за себе си, зависи до голяма степен от реакциите на хората около нас – положителни или отрицателни, те ни помагат да изградим себе си като личности. Защото, представете си, че сте сам/а, че сте единственият човек на тази Земя – тогава какъв сте? – Добър или лош? Умен или глупав? Красив или грозен? Мисля, че не е лесно да се отговори на този хипотетичен въпрос.
Но да оставим философията настрана и да преминем към практиката.
Какво се опитва да направи критикуващият? Има още
В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУМИТЕ 
Трябва да влезете, за да коментирате.