Притчи

Цената на промяната

ОКОВАНИЯТ СЛОН

– Не мога – казах му. – Не мога!
– Сигурен ли си? – попита ме той.
– Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
– Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказва:

„Когато бях още дете, обичах безкрайно цирка, а най-много от всичко обичах животните. Особено се радвах на слона. Изпитвах специални чувства към него, а и другите деца също, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си … Но, до преди да излезе на арената и след номера, който трябваше да покаже стоеше завързан със закачена на крака му верига за едно колче забито в земята. А, колът беше едно парченце дърво, забито само няколко сантиметра в земята.

Беше ми съвсем ясно, че въпреки дебелата и здрава верига, едно толкова силно и огромно животно, което може да изтръгне цяло дърво от корен, би могло безкрайно лесно да се освободи от кола и да избяга.

Няма никакво съмнение, тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо Слонът не бяга?

Когато бях шест – седем годишен силно вярвах, че възрастните хора са много умни. Затова, попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.

Тогава реших да задам съвсем ясно въпроса: „ Щом слонът е дресиран, защо въобще го оковават”.

Така и не помня да съм получил някакъв смислен и съществен отговор. С течение на времето, забравих за слона и колчето, за което беше окован, спомнях си за него само когато, срещах други хора, които си бяха задавали същия въпрос, като мен.

Преди няколко години за мое голямо щастие разбрах, че се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора.

Слонът от цирка не бягал, защото е бил връзван за кола още от много, много малък.

Тогава затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Уверен съм, че тогава малкото, все още безпомощно слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се с всички сили да се освободи. Но, въпреки всичките му усилия, то не е успяло, защото онзи кол, тогава в онзи момент е бил твърде здрав за него.

Представях си как вечер слончето е заспивало изтощено от умора и безсилие, и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също … Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си. То е приело, че с това нещо не може да се справи и ще остане завинаги оковано и вързано за кола.

И така огромният, силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли горкият и вярва, че не може да го направи.

Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал за цял живот, завинаги.

Но, най-лошото, най-страшното е, че той никога повече не дръзва да постави този спомен под съмнение.

НИКОГА, НИКОГА не дръзва да изпробва отново своята сила и мощ …“

– Така е приятелю, всички ние сме донякъде, като слона в цирка – бродим по света, вързани за стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че не можем да направи куп неща, само защото някога, преди много време, сме опитали и не сме успели.

Така без да искаме, без дори да знаем, ставаме като слона, и си набиваме хиляди пъти в главите: „ Не мога. Не мога и никога няма да мога.”

Растем с тази мисъл, която самите ние сме си внушили, и затова никога повече, нито веднъж поне не опитваме да се освободим от кола.

Понякога, когато усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме към колчето и си мислим: „НЕ МОГА, НЕ МОГА И НИКОГА НЯМА ДА МОГА”.

Мъжът спря за момент, направи дълга пауза. След това се приближи към приятеля си и продължи:

– Точно това се случва и с теб, приятелю, живееш обвързан със спомена за един път, в който не си успял, но който вече си е отишъл и не съществува.

Има един начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо и той е – ДА ОПИТАШ ПАК, ВЛАГАЙКИ ЦЯЛАТА СИ ДУША! АМА ЦЯЛАТА СИ ДУША!

Източник:
“Нека ти разкажа“ на Хорхе Букай

 

За приятелството и силата на думите

Имало едно време едно малко момче, което било с много лош характер. Било невъздържано и вечно се карало с другите хора. Един ден баща му отишъл при него с торба, която била пълна с гвоздеи. Той му я дал и му казал:

  • Сине, трябва да се научиш да контролираш своята избухливост. Искам да ти помогна. Ето ти тази торба с пирони и всеки път, когато си изпуснеш нервите, забивай по един от тях в оградата на нашата къща!

На първия ден момчето забило 37 гвоздея в оградата! Но през следващите няколко седмици то се мъчело с всички сили да се контролира и да овладява емоциите си. Така от ден на ден започнало да забива все по-малко пирони в оградата. Момчето дори открило, че е по-лесно да овладява гнева си, отколкото да забива пирони!  Най-накрая настъпил ден, в който то не се скарало с никого, не изпуснало нервите си нито веднъж и не забило нито един пирон в оградата. Радостно момчето споделило новината с баща си. А той отвърнал:

  • Изключително много се радвам сине за твоя успех. Отсега нататък, всеки ден, в който успееш да овладееш гнева и емоциите си, изваждай по един пирон от оградата!

Времето минавало и дошъл най-добрият ден досега! Този ден в оградата не останал нито един гвоздей! Бащата хванал сина си за ръката и го завел до нея. Там му казал:

  • Справи се добре, но погледни дупките от пироните в оградата. Тя никога няма да бъде същата! Така е и при отношенията ти с хората – когато не успееш да контролираш емоциите си, ти казваш лоши думи или правиш лоши неща, които оставят белези, точно както дупките от пирони! Можеш да забиеш нож в човека срещу теб и после да го извадиш. Но без значение колко пъти ще кажеш “Съжалявам!”, раната му ще е още там. Раната, която е причинена от думите, боли по същия начин, както тази, която е причинена чрез физическо действие! Стреми се да не казваш неща, с които ще нараниш своите близки и приятели, за което после ще съжаляваш! Приятелите – това е най-рядко срещаното богатство! Те те карат да се усмихнеш и те ободряват. Те са готови винаги да те изслушат. Те те подкрепят и ти откриват сърцето си.

Източник:  zarata.org

Advertisements