Знаците, които ни дават децата

Исках да напиша нещо кратко за знаците, които ни дават децата, когато нещо не е наред в техния свят, когато са тревожни и нещо ги притеснява, но не могат да го изразят с думи.

И внезапно се сетих как без да искам (а всъщност, може би несъзнателно нарочно) „ослепих“ спящата си кукла. В моето детство тези кукли току-що бяха се появили в България и беше много яко да имаш такава кукла. Сигурно бяха и скъпи, не знам.

Та както си играех кротко в малкото пространство, което ми бе отделено между гардероба и спалнята, взех че натиснах малко по-силно очите на куклата, сякаш да я накарам въобще да не ги отваря. Те обаче изведнъж пропаднаха в главата й и на мястото на очите й останаха две зловещо празни дупки. Караха ми се много, разбира се, но никой не се замисли по-дълбоко за причината  на непохватното ми действие. Но сега, от дистанция на времето и опита ми с гещалт терапията, ме прониза мисълта, че може би не съм искала да гледам как баща ми бие майка ми. Вероятно и причината твърде често да ме болят ушите в детството ми е същата – нежеланието ми да чувам викове, плач, крясъци, чупене на предмети по време на твърде бурните им разправии.

Да не би пък и затова да си счупих лявата ръка в детската градина, за да мога да се понауча да си служа и с дясната?! На съвременните леворъки това със сигурност им е непонятно, но по времето, когато аз бях дете, на нас, леворъките, се гледаше като на отклонение и всячески се опитваха да ни вкарат в “правия път“. Аз съм изяла само няколко шамара и дузина скандали, но съм чувала и за връзване на лявата лъка със седмици, докато те принудят да започнеш да си служиш с дясната, за удряне през пръстите при всяко посягане с лявата ръка и какви ли не извръщения на родителската „праволинейност“.

Децата дават много знаци, които не забелязваме – с начина си на игра, с рисунките, дори с болестите, от които се разболяват. Вярно, не всеки родител е роден психолог, а и никой от нас не е завършил магистратура по отглеждане на деца, но все пак има знаци, които не бива да се пренебрегват в никакъв случай.

Кошмарни сънища, страшни и/или тъмни рисунки, нежелание да ходи на детска градина или училище, затваряне в себе си, регресивно поведение, лъжи, агресия към по-малки деца или животни, храносмилателни проблеми, избягване на места и хора и много други необичайни поведения са все знаци, че нещо се случва с детето ни, за страхове и потиснатост, с които то не може да се справи, а не знае и как да поиска помощ. Опитайте се да разберете какъв е проблема, не оставяйте малкия човек сам със себе си, защото и без това му е много трудно. Ако детето упорито се съпротивлява на опитите ви да го разберете и да му помогнете или проблемът се задълбочава, не е срамно да потърсите специалист – колкото по-рано, толкова по-добре.

И все пак си мисля, че ако от най-ранна възраст научим децата си да разговарят с нас за страховете и трудностите си, ще им помогнем по-лесно да ги преодоляват. И ще изградим доверието, което толкова често липсва… и на нас, и на тях – във всичките ни житейски връзки.

Маруся Берон

За консултации и индивидуални сесии можете да се свържете с мен чрез формата за обратна връзка.

Advertisements

Коментари са забранени.