Tag Archives: страх

„Не мога да живея без теб!“

Това е една от най-силните реплики, които сме чували в романтичните филми и тайничко сме си мечтали да я чуем от любимия човек. А може би и ние съвсем искрено сме я казвали на някого? Защо е толкова важно да сме всичко за някого – до степен да зависи животът му от нашето присъствие в него? И дали трябва да се радваме, или да се плашим, когато чуем тази реплика?

Без какво наистина не можем да живеем? – Със сигурност без въздух, вода и храна. Липсата на всичко останало прави животът ни по-труден, по-сив, но не и невъзможен.

В човешката природа е да искаме, иначе поривът ни за живот би угаснал. Но можем ли да имаме всичко, което пожелаем? Категорично не! И този урок – че  не можем да имаме всичко, което пожелаем, го научаваме много, много рано в детството си.

Редица изследвания на развитието на психиката сочат, че до 5 години детето се смята за всесилно /омнипотентно/. То смята, че може да има всичко, което пожелае, че всички са длъжни да изпълняват всичките му желания, че светът се върти около него. На тази възраст детето няма граници и ролята на родителите е да му помогнат да ги изгради. Да го научат как да живее и да се приспособява към средата така, че да е добре и за него, и за околните. Да го научат, че другите не са длъжни нито да го  харесват, нито да го обичат, а още по-малко  Има още

Когато интимният партньор ни обижда, говори неговата несигурност

Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.

Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – промяната на психиката ни, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! Има още

Защитен: СОЦИАЛНА ФОБИЯ: Страхът пред въображаемия съд на другите

Съдържанието е защитено. За да го разгледате, въведете паролата си.

Страхове зад маската на мързела

„Мързелът не съществува“ твърди психологът Лора Милър в статия за Psychology Today. Според нея, „Обвинението в мързел към някого е често употребявана критика, която по никакъв начин не ни помага да разберем защо той не полага нужните усилия, за да направи това, което иска, или това, което се очаква от него.“

Тоест, ние даваме оценка на някого за неговите действия (или по-често – за бездействието му) без да знаем причините, които стоят зад това негово поведение. А причините са много и едва ли можем да ги изброим изчерпателно в една статия.

Но нека помислим за няколко от тях.

  1. Депресия – на физическо ниво най-честите симптоми са умора, липса на енергия, липса на апетит, болки в ставите и мускулите, усещане за физическо изтощение и отпуснатост на тялото. В глава е още по-страшно – усещане за безпомощност, безнадеждност и безсмислие на всичко, празнота, липса на мотивация, неспособност за изпитване на удоволствие и др. Такъв човек седи, лежи, гледа в една точка (или в екрана на компютъра), не прави нищо и често дори не говори. И е напълно естествено да изглежда мързелив в очите на хората с нормален тонус.
  2. Страх от провал – Някои хора имат страхотни идеи и планове, но рядко ги осъществяват бързо. Отлагат, доизпипват детайли, променят първоначалната концепция, понякога се отчайват и зарязват всичко, после пак се връщат към работата си, но като цяло отстрани изглежда, че се мотаят, мързелуват, често ги наричат и безотговорни. А те просто се страхуват, че ще се провалят, че ако „нещото“, с което се занимават, не се получи перфектно, значи нищо не са направили.
  3. Страх от отхвърляне/от неодобрение – Хората с такива  страхове обикновено са пасивни, ще свършат нещо, само ако ги накараш. Не поемат инициатива за нищо от страх да не сгрешат и да бъдат критикувани. А това вероятно са го научили още в детството си – „Не можеш да миеш кристалните чаши, защото може да ги счупиш.“, „Не се катери по дървото, че ще паднеш и ще се пребиеш.“, не прави това, не прави онова… След години обаче репликите са „Как може да си толкова мързелив/а?“, „Няма ли поне веднъж сам/а да решиш да свършиш нещо?“
  4. Страх, че не си достатъчно добър/а, сръчен/а, талантлив/а – Ниското самочувствие, неувереността в собствените сили, умения, таланти също могат да убият мотивацията за извършването на една или друга дейност. Тези хора не са мързеливи, но почти не излизат от обичайната си рутина, предпочитат да не рискуват с нови дейности и инициативи, за да не „лъсне“ пред другите истината за тяхната „посредственост“.
  5. Страх от конфликти – Много хора се притесняват, че ако дадат директен израз на раздразнението или недоволството си ще наранят другите и ще влошат отношенията си с тях. За да избегнат конфликтите, те крият дълбоко в себе си недоволството и неудовлетвореността си. А понякога ги изразяват индиректно чрез „мързел“, отказвайки да вършат обичайните си дейности или разтакавайки се по начин, който може да вбеси околните. Това поведение е познато на психотерапевтите като пасивно-агресивен начин на общуване и не е мързел, а някакво въображаемо (понякога несъзнателно) отмъщение.

Има още

Силни ли са силните жени?

Силните жени. Те никога не молят за помощ, не се оплакват, справят се с всичко сами – съвсем по желание. Въпреки че често си мислят, че обстоятелствата са ги принудили да поемат ролята на организатор, регулатор и коректив във всички житейски ситуации – в собственото си семейство, в рода, в приятелския и служебния си кръг. Често са преуморени – и физически, и емоционално, но никога не го признават. А още по-често страдат, че усилията им не са признати, оценени или поне забелязани от тези, към които са насочени.

Спасителките се превръщат в жертви. На собствения си стремеж да контролират всичко и всички около себе си, да бъдат не само нужни, но и незаменими, да се чувстват независими от другите (нали всичко си могат сами!), но колко е измамно това чувство… Ако не им се „налага“ да се грижат за другите и да доказват значимостта си пред тях, какво ли биха правили със собствения си живот? Силните жени твърде често не знаят.

Няколко от причините, които Има още